вълнение, което събуждаха хубавото лице и високият ръст на Бимби. Явно беше, че между него и германката съществуваше здраво приятелство по много линии.
— Не трябваше да отказваш!… — намусено рече той, като извървя десетина крачки, без да приказва.
— Защо?… — насмешливо попита Ирина.
— Защото първо беше неучтиво… И второ, от госпожица Дитрих можеше да спечелиш много нещо. Но ти не умееш да използваш случая.
— Може би не искам — поправи го Ирина.
— Тъкмо това е глупавото. Защо не искаш?
— Защото тя е проста и некултурна жена. Не виждам никаква полза рт дружбата с нея.
— Грешиш!… — Бимби нервно запали цигара. — Тя има големи заслуги в националсоциалистическото движение… Приятелството й търсят дори секретарите от легацията. Чрез нея ти можеше да влезеш в много добра среда. И друго… Какво би казала, ако тя ти намери работа, която би могла да вършиш покрай следването си?
— Каква работа?… — смаяно попита Ирина.
— Например дописница на някой вестник.
— Но аз не зная добре немски.
— Не е необходимо… Тя просто ще ти дава теми, които интересуват немските читатели. Ти събираш сведенията и ги написваш на български под форма на статия. По-нататък не се интересуваш. Госпожица Дитрих има грижата за всичко останало.
— И ти наричаш това дописка?
— Какво друго?
Ирина не отговори.
От гърдите на Бимби се изтръгна остър, прекалено висок смях.
— Така!… — рече той. — Ето резултата от глупостите, с които Чингис редовно пълни главата ти… Значи, ако аз напиша статия за Рилския манастир и я публикувам в някое немско списание или се възхищавам от немската култура, или считам германците за наши естествени съюзници, ще бъда агент на немска служба… Така ли? Моля ти се, имай чувство за пропорция и си дай сметка за това, което помисли. За комунистите е предател всеки, който се облича прилично и дружи с немци… А може би тъкмо такива като Чингис, които дрънкат най-много, са платени агенти на Съветския съюз.
Ирина пак не отговори. Тя съзна само, че Бимби харчеше най-малко десет хиляди лева на месец, а Чингис понякога нямаше пари да си плати семестриалната такса и вечер работеше в евтиния ресторант.
— Довиждане!… — внезапно произнесе Бимби.
Раздразнен от мълчанието й, той подаде сухо ръка. Ирина почувствува угризение. Под воала на снежинките, които сега падаха бързо и гъсто, лицето на Бимби беше зачервено и разкривено от гняв.
— Чакай!… — разкаяно каза тя, като задържа ръката му. — Ти се обиди. Съжалявам за това.
— Няма нужда. Червените приятели ще те утешат.
— Сега ти почна да дрънкаш глупости. Аз нямам никакви приятели, а най-малко червени.
Бимби продължаваше да има горчиво обиден вид, но думите на Ирина го трогнаха.
По булеварда минаваха шумните студенти от корпорациите с хунски имена. Те се връщаха от шпалира, след като бяха викали до прегракване „ура“ на монарха. Носеха червени шапки и трикольорни ленти. Въпреки това конните стражари ги гледаха враждебно и подозрително, тъй като със същите шапки, но без ленти, се маскираха понякога комунистите. Една фашистка група от корпорацията „Хан Кардам“ си беше направила древно, прабългарско знаме от конска опашка. Но палмата на безвкусицата се държеше пак от казионната организация на патриотите. От двете страни на знамето й вървяха студенти с изтрити балтони и жалки, ръждясали шпаги. Дори Бимби се засрами от това сиромашко подражание на немските студенти. Гледката беше едновременно обидна, жалка и смешна, ала в „Братството“ имаше глави, които не се спираха пред никаква глупост.
— Какво мислиш да правиш довечера? — попита Бимби, като обърна гръб към палячовците с шпагите.
— Нямам никаква програма — отговори Ирина. — Но ми се иска да изляза някъде.
Бимби я погледна победоносно. Опитът му с жените беше много голям, но твърде еднообразен. И тъкмо това го накара да заключи с увереност, че Ирина щеше да се предаде.
— Ела с мене в „България“ — важно предложи той. И после добави саркастично: — Ако не се боиш, че това ще те изложи.
— Ще дойда с удоволствие — каза тя. — Но бъди уверен, че нищо не може да ме изложи.
Тя отдавна искаше да отиде в „България“, но нямаше с кого и предложението на Бимби я зарадва. Една вечер, връщайки се с хазаите си от кино, тя видя пред ресторанта дълга, черна кола с лимоненожълти фарове, от която слезе ефектно млада двойка. От бледата, пепеляворуса жена, загърната в астраганово палто, се излъчваше меко сияние на бисер. Може би тази вечер двойката щеше да дойде пак в ресторанта. Някакво болезнено, наситено с горест и мъка любопитство караше Ирина да види Мария отблизо.
Ирина и Бимби обядваха набързо в аперитив „Хъшове“, където една компания от по-смели бохеми на корпорацията „Хан Крум“ буйстваше още отсега, с тенденция да изтрезнее и да се напие отново вечерта. Компанията представляваше дива и пламенна сбирщина от разни факултети, на която виното бе екзалтирало патриотичните чувства. Членовете й водеха ожесточен спор за програмата през вечерта. Най- смелите искаха да изпочупят прозорците на югославската легация, докато други, по-умерени, предлагаха да ознаменуват празника само с побой над евреи и повреди в синагогата. Ала тъй като легацията и синагогата се пазеха добре от полиция, всичко щеше да свърши както обикновено — с чупене на беззащитни и невинни витрини.
Когато Ирина се прибра в къщи, Динко беше вече дошел и пиеше кафе с хазаите. Двегодишното стоене в школата беше развило и без това силното му тяло до атлетични размери. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор или гладиатор. Той имаше ниско остригана глава с римския профил на Чакъра, бледозелени очи и грамадни ръце, които сякаш можеха да извият шията на вол. Униформата му стоеше красиво. Динко наистина беше станал хубав момък, но у него пак прозираше нещо, което изпълни Ирина с досада. Кожата на врата му беше груба и прорязана с бръчки. От острия поглед и пълните му стиснати бърни лъхаше непоклатима упоритост, която на Ирина се стори просташка и груба. Три пъти Чакъра го беше смазал от бой, задето мъкнеше в къщи нелегална литература, но и трите пъти Динко беше излизал победител над тираничния си и властен чичо, като продължаваше да чете забранените книги под носа му. Най-сетне Чакъра вдигна ръце и го остави да върши каквото си иска. Тази упоритост се проявяваше и в досадния начин, по който Динко беше влюбен в Ирина още от гимназията. Сега тя си спомни отново това и неприятното чувство към втория й братовчед се засили.
— Колко си пораснал!… — все пак рече тя, като го тупна приятелски по рамото.
Те поседяха малко при хазаите, после излязоха и решиха да отидат на кино.
Паважът и тротоарите бяха побелели от сняг. Ирина изпита нелепа досада от мисълта, че познати студенти можеха да я видят с Динко. Но после тази досада намаля. Дори елегантните дами, които минаваха по улицата, се заглеждаха в него и с кокетна, едва забележима усмивка срамежливо навеждаха глава. Ирина съзна, че може би външността му не беше толкова груба, колкото й се струваше.
— Каква е тази значка? — попита тя, като посочи една розетка върху шинела му.
— Награда — равнодушно отговори той. — Излязох трети по успех в школата.
— Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?
— Предложиха ми да влеза във Военното училище, но аз отказах.
Той я погледна насмешливо.
— Така и предполагах — рече тя, като се намръщи. — Ти винаги си бил вироглав.
Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:
— Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.
Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията.
