В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала той се отказа от това.
— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.
— Защото школата дава военни знания — отговори той.
— Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.
— Това ли е предречено във вашите книжки?
— Да, това.
— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — саркастично попита тя.
— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.
— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?
— Той е не само глупав — раздразнено отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.
Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежеха някъде из пущинаците на Албания.
— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.
— Ще стана селски учител в Средорек.
— И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?
Той се усмихна:
— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.
В киното нямаше билети. Те се върнаха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел, пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.
— Какво да правим сега? — попита Ирина.
— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.
— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.
— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й.
— Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.
— Тъкмо, тъкмо за тебе!…
— Искаш ли да отидем в градината?
— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.
Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:
— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.
Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.
— За какво да говорим?
— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.
Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно, селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.
— Махай се!… — произнесе тя вън от себе си.
Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:
— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…
След малко тя видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно тя усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо ведро и лъчезарно от детинството им, което любовта му бе помрачила, но което щеше да остане чисто и да ги свързва винаги.
Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъстващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, разбиваха чаши и поглъщаха огромни количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха комбинирали пиенето си с флирт, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор на знаме. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“. Ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.
Плебейската врява от всичко това не достигаше до снобовете, които се срещнаха в тихата сладкарница на „Цар Освободител“, за да отидат след това в „България“. Ирина носеше хубавичка тъмна рокля, а Бимби — изваян светлосив костюм.
— Защо си се облякъл в декември като през май? — попита тя учудено.
— Сега е модерно това — отговори Бимби.
И той запълни невежеството й по светските работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.
— Малко демодирана — установи Бимби с известна досада. — Но ти си много хубава и това компенсира.
— Извинявай!… Роклята ми е почти нова — обидено произнесе тя. — Уших я миналата есен.
Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.
— В доброто общество роклите остаряват след един месец — каза той с усмивка. — А в София има и жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.
— Те трябва да са положително луди.
— Не. Просто елегантни и богати жени.
— И вероятно мъжете им са за оплакване.
— Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.
— От какво? — малко раздразнено попита Ирина.
— От всичко — с меланхолична завист отвърна Бимби. — От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…
Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха под знойното слънце тютюн.
— Защо се разсърди? — попита Бимби.
— Не, не съм се разсърдила за нищо.
— Не се тревожи за роклята — великодушно я успокои той.
— Дори на ум не ми идва да правя това.
