Той повика келнера и плати.
Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка наедно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.
— Друго какво е модерно? — попита Ирина, като разтвори чадърчето си.
— Друго ли?… — Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто. — Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.
— Защо така?
— О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.
— Друго?
— Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.
— Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.
— Именно — каза Бимби. — В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.
Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше да чуе дори това. Бимби разблъска безцеремонно тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.
— Каква беше тази карта? — попита тя, докато се събличаше в гардероба.
— Журналистическа — сухо отговори той.
Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга — звуци на джаз.
Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе ангажирал предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други — разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше — някаква дама с красиво бедуинско лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.
Ирина дойде на себе си едва когато седнаха на масата. Стесняваха я непознатият и студен блясък на заведението, чуждите и враждебни погледи на жените, които я проследяваха втренчено и после изведнъж отвръщаха очите си от нея. Танцуващите се люлееха в бавния ритъм на танго, а над тях висеше облак от синкав тютюнев дим. На съседната маса седеше млад рус човек с очила и някак отегчено пиеше вермут. Дамата му вероятно танцуваше. Бимби поздрави със средна любезност и него.
— Това е Хайлборн — каза той. — Трети секретар от немската легация. Но вероятно ще го отзоват.
— Защо?
— Немците сменят дипломатическия си кадър.
Дамата с бедуинското лице и господинът с мустачките отново се бяха изравнили с масата, на която седяха Ирина и Бимби.
— Значи, ти разговаряш съвсем свободно немски и френски? — каза Ирина.
— Да — разсеяно отговори Бимби.
Той гледаше наоколо, сякаш търсеше познат из тълпата.
— Къде си ги учил?
— В Париж и Берлин.
— А какво си правил там?
— Следвах и се забавлявах.
— Медицина ли?
— Не. Машинно инженерство.
— Завърши ли го?
— Не. Видя ми се скучно.
— А медицината харесва ли ти?
— Никак. Но старият настоява да свърша нещо.
Бимби се изсмя — вероятно по адрес на баща си.
— Гледаш много леко на живота — забеляза Ирина.
— Защо да го правя тежък?
Бимби се разсмя пак и подаде картата на Ирина. Тя си избра паниран шницел — най-евтиното ядене. Но Бимби свирна презрително, дръпна картата и поръча за двамата вечеря от ордьовър, пуйка с кестени, десерт и вино, като даваше подробни наставления на келнера кое как да се донесе. Докато келнерът записваше поръчката, Ирина съзна, че с парите, които щеше да струва вечерята, Чингис можеше да се храни цял месец, без да мие до полунощ чинии в ресторанта.
В това време тангото свърши и дамата с бедуинското лице, придружена от кавалера, с когото танцуваше, се отправи към масата на Хайлборн. Когато минаваха покрай масата на Бимби, последният се наведе към нея и произнесе полугласно:
— Зара, кажи на Кршиванек, че искам да го видя.
— Добре — по същия начин отвърна Зара.
Хубавите й вежди трепнаха деловито, но само за миг, без да променят любезно-разсеяния израз на лицето й. Тя седна при Хайлборн, който я погледна отегчено и равнодушно, а господинът с мустачките се отдалечи от масата им след малък поклон.
Ирина гледаше Бимби замислено, мъчейки се да проникне отчасти в живота му. Сега той й се стори не толкова млад. Когато се усмихваше, около очите му се появяваше мрежа от ситни бръчици. Но усиленото спортуване правеше лицето му много свежо.
— Навярно получаваш от баща си доста пари — каза тя.
— Когато не получавам, печеля ги.
— Как?
— Уреждам търговски сделки и вземам комисионна — обясни той.
— Това не е толкова лесно.
— Да, разбира се!… — потвърди Бимби. — Трябва да знаеш езици и да имаш връзки. Аз се движа между чужденци и българи, които се занимават с износ. Всичко се свежда да убедя чужденците да купят дадена партида тютюн например не от един, а от друг.
Ирина трепна.
— Ти разбираш ли от тютюн? — бързо попита тя.
— Абсолютно нищо.
— Но тогава как успяваш да убеждаваш?
— Чрез връзки.
Ирина си спомни внезапно воднистите очи и мършавото, скиорско тяло на госпожица Дитрих, лишено от най-елементарните чарове на жена.
— Трябва да имаш много връзки — каза тя.
— Доста — скромно призна Бимби.
Келнерът донесе виното и ордьовъра. Ирина и Бимби почнаха да вечерят.
— Но тогава защо следваш медицина, а не отвориш търговска кантора? — попита тя, като се чукна с Бимби и отпи от виното.
— Защото веднага ще ме пипнат войник. От друга страна, старият държи на всяка цена да му покажа диплома. В противен случай заплашва да ме лиши от наследство.
— Какъв е баща ти?
— Прекрасен, но малко опак човек. Бивш съдия.
Виното беше започнало да действува вече на Ирина. Стори й се, че Бимби говореше полушеговито и всичко, което казваше, не трябваше да се взема за пълна истина. Тя усети под масата допира на коляното му, зачерви се, но не отдръпна крака си.
— Добре си наредил живота си — каза тя.
— Всеки може да го нареди.
— Как всеки?
— И ти например.
