шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.
— Ти на кого продаваш? — попита Стефан.
— На „Никотиана“.
— Познава се по кръпките на потурите ти.
Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.
— Гледай си работата, момче — злобно произнесе Стоичко. — И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.
— А кооперацията?
— Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.
Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“
— Вината е ваша — каза Стефан. — Защо търпите в управителния съвет агенти на фирмите?
— Улави сме — саркастично отвърна Стоичко Данкин. — Откъде да знаем кой е агент и кой не?
— Аз ще ви кажа — рече Стефан. — Колко ниви има председателят на кооперацията ви?
— Една при гробищата!… — нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони. — Друга при Белия вир… Две при воденицата… Всичко четири.
— Видиш ли?… И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн.
— Не се знае колко, но максулът му е голям — потвърди Стоичко Данкин.
— Е, добре!… А знаете ли колко е внесъл в кооперацията?
— Колко? — мрачно понита Джони.
— Само осемстотин килограма!… Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева… Останалият тютюн е в складовете на „Никотиана“.
— Това са приказки — каза Джони.
— Не, не са приказки. Чиста истина.
— Откъде знаете?
— Знаем от банката.
Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, отколкото трябваше, за да се преоблече в къщи.
— Тръгваме ли? — попита Фитилчето, като плати ракиите. Макс и Стефан се изправиха.
— Има ли вълци към Малиново? — високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха.
— Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили — отговори кръчмарят.
Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по- неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори.
През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си.
— Познаваш ли ги? — попита той, когато непознатите излязоха.
— Не — отговори Стоичко Данкин.
— Иди виж дали кметът е у дома си.
— Няма го. Отиде в града.
Джони се замисли. Непознатите приличаха много на типовете, с които Фитилчето дружеше едно време, преди да се ожени за чорбаджийската щерка от съседното село. А всеки знаеше, че Фитилчето беше комунист, макар сега да разправяше тайно пред първенците, че е приятел на властта. Защо тримата влязоха в кръчмата му? Очевидно, за да я огледат предварително. Току-виж нощеска пламнал огън от всички страни!… Или хвърлят бомба през прозореца!… Или му теглят куршума от засада!… Тревожните мисли бързо нахлуваха в главата на Джони. Той изпадаше често в пристъпи на болезнен страх, който го измъчваше по цели дни. Това беше страх на доносчик, който издаваше комунистите, страх на лъжец, който подбиваше цените на тютюна, страх на грабител, който даваше пари под лихва, страх на изнудвач, който принуждаваше селяните да продават тютюна си на „Никотиана“. От много неща имаше да се страхува Джони и мисълта за двамата непознати, които излязоха с Фитилчето, го разстрои внезапно. Още довечера трябваше да отиде при кмета и да му съобщи за съмнителното поведение на касиера на кооперацията. Но Джони знаеше, че кметът щеше да се изсмее на подозрението му. Кучи син беше тоя кмет!… Не си гледаше работата, а само закачаше булките. За да се успокои малко, Джони напълни едно шишенце с ракия и го изпи наведнъж.
— Наздраве, Джоне!… — жално произнесе Стоичко Данкин.
Джони се стресна. Парцали вата фигурка на съселянина му, която чезнеше в синия здрач до джамлъка, се свърза с представата му за двамата непознати. Джони съзна веднага, че това беше безсмислица, но все пак не можа да преодолее изведнъж мигновеното и нелепо чувство на страх от Стоичко Данкин.
— Ти какво бе?… Още ли си тука? Докога ще киснеш?
— Чакам за брашно — рече Стоичко.
— Няма брашно.
Стоичко Данкин го награди с една сочна псувня, която между жителите на Средорек служеше като увод за близък и приятелски разговор. На Джони дойде на ум, че нямаше да бъде зле, ако запазеше добри отношения поне със Стоичко Данкин.
— Ти какво се беше раздрънкал за кооперацията? — внезапно попита той. — Искаше да ти затворя устата с ракия, нали?
— Их, Джоне!… — ухили се гузно Стоичко Данкин.
— Каква си ми лисица!… — произнесе Джони, като поклати заканително глава. — Колко брашно искаш?
— Дай там десетина оки да не реват децата.
— Имаш да ми даваш вече над пет хиляди.
— Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?
— Искам полица.
Стоичко Данкин знаеше, че това беше само заплаха, ухили се и махна с ръка.
— Не давам полица.
— Тогава няма брашно.
— Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес — каза Стоичко Данкин.
Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата.
Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващ дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволят само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи щастлива усмивка.
— Шмекер!… — снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. — На, за децата!…
Давайки брашното, Джони почувствува внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше
