само когато няма друг изход.
— Той ще ни издаде — тихо изръмжа Динко. — Може би го е направил вече.
— Не сме уверени в това.
— А каква полза, ако се уверим, след като стане провал?
— Тогава нашите другари ще го съдят.
Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стърчишката, които Макс беше закопчал хлабаво.
Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.
След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух, се очертаваше билото на хълмовете, които трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.
— Няма жива душа — недоволно произнесе Фитилчето.
— Страх ли те е? — понита Стефан.
— Само от вълци.
— Не се бой. Носим пистолети.
Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено. Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.
В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.
— Какво има? — попита той, като срещна погледа на Фитилчето.
— Нищо!… — произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. — Ще стигнем скоро… Ей, къде е!
— Ще стигнем и ще продължим — каза Стефан.
— Как!… — възкликна Фитилчето.
— Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.
— Но защо съм ти аз?
— Ей така. За компания.
— Ти си луд!… Дърво и камък се пука от студ, а ние ще минаваме дефилето.
— В такова време комунистите пътуват най-безопасно — рече Макс.
Той се изсмя тихо.
— Но аз не познавам никого в Митровци!… — В гласа на Фитилчето прозвуча паника. — Каква нужда има от мене там?
— Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.
Касиерът се замисли.
— Слушайте!… — каза той след малко. — Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?
— Това е без значение.
— И после, болен съм!… — глупаво допълни Фитилчето. — Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.
— Стига си манкирал! — остро произнесе Стефан.
Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.
— Какво значи това? — оскърбено попита той.
— Значи, преди всичко, да не ни считаш за глупци. Разбра ли?
Фитилчето почна да трепери.
— Къде отиде, след като излезе от кръчмата? — внезапно попита Макс.
Дъхът на Фитилчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие.
— Къде!… В къщи!… — обясни той с променен от уплаха глас.
Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено:
— Вие… се съмнявате в мене?
Настъпи мълчание.
— Защо трепериш? — мрачно попита Макс.
Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл.
— Боя се от вас… — призна той. — Вие сте недоволни от мене и може…
— Може какво…
— Да ме пречукате.
Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново.
— Глупак!… — рече най-после Макс. — Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме.
Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност.
— От що сте недоволни? — горчиво попита той.
— От поведението ти — натъртено и строго произнесе Макс. — От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.
— Следят ме… — почна да се оправдава Фитилчето.
— Мълчи!… — прекъсна го Стефан. — Следят те!… Кого не следят сега?
— Миналата година без малко щяха да ме арестуват…
— А Макс е осъждан и лежал в затвора.
— Ще се поправя… — виновно измънка касиерът. — Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!…
— Размисли добре!… — сухо произнесе евреинът. — Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости… Засега ти казваме толкова.
Бяха стигнали до мястото, от което шосето започваше да се катери по хълма, образувайки серпантини. Макс спря коня. Стефан скочи от двуколката, загърна грижливо животното с дебелия чул, отчупи от ноздрите му ледени висулки и запали цигара. Луната се беше издигнала високо. Сега тя светеше по-ярко и наоколо сред потискащата ледена тишина се простираше безкрайният саван на снега, върху който голите клони на дърветата и храстите хвърляха зловещи сенки. След като животното почина няколко минути, Стефан прибра чула и се качи в двуколката. Потеглиха бавно по стръмнината. Замръзналите главини на колелата скърцаха тихо.
Изведнъж конят изцвили неспокойно, като насочи ушите си напред. Едва доловимо някъде далеч, може би през хълмовете, долетя проточен и тъжен звук. Той наподобяваше ридание на възрастен мъж, а след това изтъня постепенно като плач на дете.
— Вълци!… — задавено произнесе Фитилчето. — Връщайте веднага назад!…
Макс се засмя. Стефан откачи спокойно от пояса си един маузеров пистолет и го пъхна във външния джоб на палтото си. Зъбите на касиера почнаха да тракат отново.
— Въздушното течение е срещу нас — каза евреинът, за да го успокои. — Няма да ни усетят.
— Връщай!… Връщай!… — истерично закрещя Фитилчето. — Връщай, докато сме още в полето… Аз съм израснал на село. Знаете ли как нападат вълците в такова време?
— Знаеме — сухо отговори Стефан.
Касиерът забеляза с ужас, че дори безстрашните лица на спътниците му се бяха изопнали мрачно. Макс изплю угасналата цигара, стисна устните си и шибна нервно коня. Животното забърза с ускорен ход нагоре. Ушите му продължаваха да бъдат насочени тревожно напред.
