Зловещото виене долетя отново все тъй наситено с мъката на глада, с печал и жестокост. Конят изцвили повторно и забави крачките си, сякаш се колебаеше дали да върви напред. Макс улови поводите само с едната ръка, а с другата извади пистолета си и няколко пачки с патрони. Фитилчето се разскача отчаяно. Той улови единия от поводите и почна да го дърпа силно. Конят направи внезапен завой към канавката на шосето.
— Внимавай, глупак!… — сърдито извика Макс. — Ще обърнеш двуколката.
Стефан хвана бързо поводите, за да даде възможност на евреина да приготви пистолета си.
— Вие сте луди!… — почна да крещи касиерът. — Вълците са от другата страна на хълма и ще ни усетят тъкмо на билото… През такива нощи те се събират на глутници и се хвърлят наведнъж… Ще убиете два, най-много три… Ами другите?… Конят ще хукне подплашен надолу по стръмнината и ще ни разбие в някоя скала… Дори огризаните ни кости няма да намерят после… Отиде ми животецът, майчице!… Връщайте назад!… Назад!…
Гласът на Фитилчето кънтеше отчаяно в безмълвната ледена шир.
— Млъкни, диване!… — извика Стефан, като го удари сурово с лакътя на ръката си. — Ако тебе те е страх, ние трябва да свършим работа.
Ударът накара касиера да дойде малко на себе си. Но лицето му беше разкривено, а изцъклените му очи гледаха с тъп ужас. Конят изкачваше бавно стръмнината. Виенето не се чу повече. От лявата страна на шосето се издигаха високи, отвесно изсечени скали, а от дясната — белият простор на равнината.
Фитилчето млъкна и почна да мисли безнадеждно за дългия път, който трябваше да изминат през лабиринта от хълмовете, докато стигнат до Шишманово. После мисълта му се върна в къщи. Той имаше млада пълничка жена, която бе взел от съседното село и която му донесе зестра дванадесет декара овощни градини. Притежаваше и прасе, което бяха заклали преди няколко дни. Фитилчето сам осоли филето и помогна на жена си да направи суджуци. Имаше и хубаво червено вино в избата си, а тази вечер се готвеха да ядат пържоли… Представата за всичко това изпълни касиера с отвращение към партията и другарите му. Веднъж да се отърве от тях!… Но след малко мисълта му се върна отново към вълците. Сега те му се струваха по-опасни от всичко останало и в главата му се въртяха представи от страшни разкази, които бе слушал в детинството си.
Конят теглеше с мъка двуколката нагоре. За да облекчи товара му, Стефан слезе и тръгна пеш. Така вървяха около половин час, докато най-сетне приближиха билото на хълма. Но оставаха още няколко хълма и няколко впадини, които трябваше да превалят, за да стигнат до Шишманово.
Изведнъж виенето на вълците се чу отново, все още далечно, но много по-ясно от преди. После към него се прибави още едно и още едно… А когато изтъня и се превърна в болезнен плач, към него се присъедини и воят на други вълци. Всичко това долетя с поразителна отчетливост в безмълвната ледена нощ.
Фитилчето замря от ужас.
— Качи се в двуколката — каза евреинът на Стефан.
— Още са далече — отговори младежът.
Мрачният хор на гладните зверове почна отново и продължи около две минути. Стефан се качи в двуколката. Конят запръхтя и тръгна по-бързо, като отвреме-навреме цвилеше късо и нервно.
— Три… четири… — почна да ги брои касиерът с прегракнал глас. — Повече са!…
— Нищо подобно — отвърна Макс. — Най-много два… Но ехото повтаря воя им и затова изглеждат повече… Дръж поводите!
Касиерът улови поводите. Ръцете му трепереха.
— Задържай колкото можеш коня, за да не се подплаши, а ние ще стреляме.
Бяха стигнали до билото на хълма. Надолу се простираше дълбока впадина, зад която следваха други, по-високи хълмове — пусти, ледени и покрити със сняг. Повървяха още малко.
— Ей!… — внезапно извика един детски глас.
Не се виждаше никакъв човек. Макс и Стефан веднага забравиха вълците и стиснаха пистолетите си.
— Ей!… — отвърна Стефан. — Къде си?
— Тук на дървото! — отвърна гласът.
Тримата забелязаха изведнъж едно малко дърво на двадесетина крачки от канавката на шосето. Сред клоните му тъмнееше човешка фигура.
— Какво правиш там? — извика Стефан.
— Има вълци!… Не ги ли чувате?
— Ти ще замръзнеш там, бе!… — рече Макс. — Ела при нас!
— Аз замръзнах вече — немощно отговори момчето. — И не мога да сляза сам… Помогнете!…
Стефан се приготви да скочи от двуколката, но Макс го задържа.
— Кой си ти, бе?… — сурово попита евреинът.
— Момчето на Стоичко Данкин от Средорек… Ей, Стефане!… Не ме ли познаваш?… Ротфронт!…
— Браво бе, малчуган!… — отвърна Стефан. — Познах те… Ти се казваше Стойне, нали?
— Същият!… — отговори момчето. — Дето хвърлих позиви на първи май в учителската стая…
— Не дрънкай много какво си вършил.
Стойне се раздвижи между клоните, но после изведнъж падна като труп от дървото и остана да лежи неподвижно върху снега. Макс и Стефан съзнаха веднага, че ръцете на момчето трябва да бяха вкочанели от студ.
Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново, после заглъхна неочаквано. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Глутницата се приближаваше и вероятно преминаваше някаква гънка на местността. Нямаше време за губене. Стефан и Макс скочиха от двуколката и се затичаха бързо към падналото момче. Стойне се мъчеше да се изправи, но вдървените му крака не можеха да го удържат. Той бе дребно, русо, шестнадесетгодишно момче — най-бедното и диво селянче в гимназията, което Стефан беше опитомил и привлякъл в Комсомола с голям труд.
— Какво има бе, Стойне?
— Стефане, бягай!… Предадени сте!… — успя да издума момчето.
От силния студ лицето му беше посиняло. Носеше оръфано кожухче и скъсани цървули. За да защити по-добре ходилата си от студа, той бе омотал около тях парцали, стегнати с канап. Стефан и Макс почнаха да разтриват ръцете му.
— Говори тихо!… — рече Стефан. — Кажи какво се е случило!… Уплашил си се като заек… Горе главата, момчето ми!… Ротфронт!
— Ротфронт!… — немощно отвърна комсомолецът.
Той направи усилие да свие вкочанялата си ръка в юмрук, но не можа и само я повдигна във въздуха.
— Ха така!… — насърчи го Стефан. — Един комунист не трябва да се бои от нищо… Разправяй сега!
— От града пристигна камионетка с полицаи — задъхано почна момчето. — Арестуваха Цветана и сега ви чакат в засада около къщата й… Фитилчето е предупредил кмета по телефона, че отивате в Шишманово, а кметът веднага е съобщил в града.
— Откъде научи това?
— Иван, разсилният в общината, ми каза… Чул всичко през вратата. Той е наш човек.
— Браво! А ти?…
— Аз бях отишъл в Шишманово да поискам малко брашно от другарите… Когато научих за полицията, тръгнах веднага назад и малко по малко стигнах дотук… После чух вълците и се качих на дървото да ви чакам… Добре че е студено… Инак полицаите щяха да тръгнат с камионетката да ви пресрещнат на шосето.
Макс и Стефан се погледнаха мълчаливо.
— Остави го на мене — сухо произнесе Стефан.
Евреинът поклати глава отрицателно.
— В никакъв случай!… — каза той. — Нямаме право без партиен съд.
Двамата поведоха премръзналия Стойне към двуколката. Сега воят на вълците бе станал съвсем близък,
