нея по златния път на „Никотиана“. Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо не достижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той мъчно можеше да се нарече филистер, въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.
— Защо ме гледаш така? — насмешливо попита той.
— Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… — отговори тя. — Ти не съзнаваш какво става тази вечер с нас!… Ти не виждаш, че се връщаш към мене, защото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.
— Не, не съм уверен — каза той.
— Пак ставаш комедиант!…
— А ти почваш да оскърбяваш себе си… Нямам никакво намерение да те правя любовница.
— Лъжеш!… В тоя момент съзнаваш като мене, че можем да бъдем само любовници.
Той не отговори и я погледна с мрачна нежност.
— Как отиват работите ти? — попита тя, когато свършиха вечерята.
— Много добре — равнодушно отговори той.
— Почваш с германците?
— Да, в голям мащаб.
— И ще печелиш много?
— Да, повече от преди.
— А какво ще правиш с толкова пари?
— Ще превърна „Никотиана“ в концерн. Възнамерявам да открия филиали в чужбина… Но ти имаш съвсем погрешна представа за парите. Парите са нищо… При парите остават само глупците. Много по-важни са властта и могъществото, които създават… Впрочем ти ще оцениш това по-нататък.
Ирина се намръщи.
— Какво отношение имам с парите ти? — сухо попита тя.
— Не бързай!… Не ме карай да говоря неща, които не съм обмислил добре.
— Моля те да не ги обмисляш изобщо… Аз не мога да разделям под каквато и да било форма търговския ти успех.
— Зная много добре това.
— Тогава не ме преплитай с плановете си. Къде мислиш да ме водиш сега?
— В къщи.
— О; тъй значи!… Но може би ще ти хрумне да ме представиш и на Мария?
— Мисля да направя тъкмо това.
Тя го-погледна тъжно. Явно, той се шегуваше!… И животът му с Мария трябва да бе станал непоносим, за да прави това. Може би тя не можеше да понася егоизма, хладината, тиранията му. Тя не беше успяла да го задържи, защото бе го купила с „Никотиана“, и сега, като всеки купен човек, той й принадлежеше само физически.
Когато излязоха от ресторанта, времето се беше разяснило и върху черния небосвод трепкаха ярки пролетни звезди. В колата през ума й минаха разбъркани, горчиво-сладостни мисли. Целият спокоен, равен и малко тъжен свят, сред който живееше от три години насам, се беше сринал в един миг. През оня обагрен от есента следобед на гроздобера тя беше обикнала Борис също в един миг. И навярно още много промени в живота й щяха да настъпят пак в един миг. Слабите, неуловими, всекидневни пориви към Борис се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко. Тя съзна, че пустотата на аскетичните часове, прекарвани в библиотеката, тъжното спокойствие в къщи и високомерната гордост бяха подготвили тая вечер на пълно отрицание на морала, с който живееше досега. Осени я чувство за бликащ от сила живот, изпълнен с неизвестност, но наситен с вълнение. Мечтата да се прояви в науката й се стори глупава, а средата, в която живееше — досадна. Истинският, действителният живот идеше само от Борис.
Той натисна спирачките и колата спря. Ирина забеляза внезапно, че се намираха пред дома му.
— Имаш ли ум?… — прошепна тя, като го улови за ръката.
— Не се бой!… Трябва да разбереш всичко веднага.
— Какво мислиш да правиш?
— Просто ще влезем вътре.
— Не!… — извика тя. — Трябва да намериш друго място.
— Аз те моля да имаш доверие в мене. Трябва да видим Мария.
— Това е лудост!… Значи, искаш да ме представиш на жена си и да предизвикаш скандал?… Всичко си има граници.
— Не се бой от скандал — рече той. — Просто искам да се увериш, че е невъзможно да живея повече с Мария.
— Значи, карате се постоянно… Защо непременно трябва да видя това?
— Защото после искам да ти кажа нещо и да зная решението ти… — Гласът му трепна смутено. — Ако не я видиш, ще ме упрекваш винаги.
— Нищо не разбирам — произнесе тя безпомощно. — Какво значи това?
— Влез и ще видиш!…
— О, става смешно!…
— Моля те!
Свежият нощен въздух бе прояснил мисълта й. През главата й минаха разни неща. После я осени внезапно подозрение, което я накара да почувствува тръпки на студ и прогони злорадството, което изпитваше към съперницата си. Тя си спомни слуховете, че Мария страдаше от неизлечима и тежка болест.
— Какво й е на Мария? — бързо попита тя.
— Мария е много зле — отговори той.
— Тогава ще вляза, разбира се… Значи си я оставил болна сама? — В гласа й прозвуча упрек, от който Борис се страхуваше. — От какво е болна?
Той не отговори и натисна бронзовото копче на звънеца. Вратата се отвори. На прага се показа руса прислужница в тъмна рокля и малка бяла престилка. Тя се дръпна веднага назад и направи път. Ирина и Борис влязоха в преддверието.
Сънливите очи на прислужницата — тя бе много уморена и жадуваше за сън — не изразиха учудване, а само погледнаха критично здравата фигура и матовото лице на Ирина, чиято жизненост изпъкна поразително с болното и окаяно същество, за което се грижеше горе. „Да, добра е“ — възбудено помисли прислужницата. Като всички слуги, тя анализираше нещата в къщи и отдавна очакваше да види жената, с която господарят й щеше да замести болната. Защото — тя беше умна и прозорлива — това заместване й се струваше вече необходимо. В лицето на Ирина липсваха белезите, които издаваха отрицателните качества на богатите вдетинени жени. Стори й се, че това младо и спокойно лице никога не би се сгърчило от неврастения, от безпричинен или дребнав гняв към слугите. Тя пое шлифера на непознатата със скрита симпатия.
Борис даде на прислужницата няколко къси нареждания.
— Кажи на шофьора да не прибира колата… След малко ще се качим горе. Госпожицата е лекарка.
Прислужницата кимна равнодушно с глава.
— Как е госпожата? — глухо попита Ирина.
— Допреди малко свиреше на пиано, а сега прелиства ноти.
— Значи, не е толкова зле?
