„Никотиана“ по осем милиона килограма тютюн. Ударът беше незапомнен и смая всички. Студеното и мълчаливо хлапе, на което предричаха катастрофа, се превърна неочаквано в колос, който се изправи спокойно, сред хаоса и паниката на започващата икономическа криза.
Костов уморено повдигна глава от книжата. Стори му се, че Борис приличаше на фойерверк, който щеше да изгори ослепително върху мрака на някаква безсмислица. Защо му беше всичко това? Когато Борис застарееше, щеше да изпита същата умора, същото безразличие, същата досада от света, която сега изпитваше Костов. Дори може би той щеше да се почувствува още по-зле — преуморен физически или смазан от някаква тежка болест като татко Пиер или стария Барутчиев, който сега умираше. Бе съвършено безсмислено да се работи само за трупане на пари. Човек можеше да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитваха тоя безумен порив да прибавят още към тях? Поне в това отношение Костов беше прекарал живота си разумно. Почти никой от най-богатите хора на България не бе обиколил като него с автомобил всички кътчета на Испания, не бе пътувал в Египет и Мароко за удоволствие, не бе скитал от остров на остров из гръцкия архипелаг, опиянен от синевината и слънцето. Но и това в края на краищата не спасяваше сигурно от досада, от лошото настроение и чувството на самотност, които го измъчваха сега. Може би човек трябваше да се ожени, да има семейство и деца. Костов си спомни главния счетоводител на „Никотиана“, който беше полуослепял от годишните баланси и сега лекуваше очите си в една клиника. Този човек имаше голямо семейство и ако ослепееше, последното оставаше на улицата. Но Костов нито веднъж не го беше видял кисел или отегчен. Ала може би и това — семейството и децата — беше пак самоизмама. Може би инстинктът за продължение на рода бе също тъй абсурден като желанието да трупаш пари. Нима имаше някакъв смисъл Борис да желае деца от Мария?
Като помисли за Мария, Костов изпита тъга, но после се ядоса, стана от бюрото си и запали цигара. Умственото й разстройство беше предизвикало бъркотия в протоколната служба на „Никотиана“. Борис не искаше нито да я отстрани от София, нито да приема гости в къщи. Поради всичко това Костов беше натоварен да изпълнява службата на домакин при всички приеми и вечери, с които „Никотиана“ трябваше да предразположи чужденците към себе си. След вечерите следваха традиционните гуляи в кабаретата, а после обиколки из провинцията. Нерядко се случваше някой от чужденците да е риболовец и Костов трябваше да го забавлява с часове до някой планински поток, преструвайки се на дълбоко заинтересуван от живота на пъстървите. Особено досаден, поради своята учтивост, в това отношение бе Прайбиш, докато Лихтенфелд нахално искаше да му се устрои лов на мечки. Борис бе заповядал изрично да се задоволяват всичките им прищевки.
Но угаждането на тия прищевки бе мръсна работа, не подхождаше за характера на Костов, миришеше на раболепие. Костов си спомни с отвращение сцени, които бе виждал в Атина и Цариград: пияни гръцки князе на тютюна целуваха коляното на фон Гайер, а в хотел „Токатлиян“ турски милионери ставаха сводници на Лихтенфелд. И всичко това вършеха, за да продадат партидите си на Немския папиросен концерн, за да се спасят с поносими загуби от грозните лапи на кризата.
Ураганът от падащи цени беше почнал в Съединените щати, прекоси океана, забушува в Европа, обхвана като стихийно бедствие целия свят. От що произлизаше тази дяволска пропаст между индустриални и земеделски цени? Коя мрачна сила караше фермерите от Айова и Тексас да употребяват житото си вместо гориво, докато в Индия и Китай милиони хора умираха от глад? На младини Костов беше размишлявал до втръсване по тия въпроси, за да успокои най-после съвестта си със заключението, че насилственото премахване на капиталистическия строй води към още по-големи злини.
Много фирми през тази година не посмяха да закупят никакъв тютюн, бездействуваха или закриваха клоновете си. „Джебел“ продаде тютюните си под костуемата цена. „Тракийски тютюни“ се отърва навреме с тридесет милиона пасив. „Бяло море“ се разтърси из основи, но издържа удара, тъй като зад него стоеха няколко мощни банки. „Родопи“ свърши с фалит, като удави след себе си и банката, която го кредитираше. Не се знаеше какво става с Торосян. Пред едни арменецът оплакваше съдбата си на почтен търговец, който губи, защото е честен, пред други разправяше, че очаква колосални печалби от продажби в Америка. После се разбра, че той нито губеше, нито печелеше, а просто вдигаше по навик шум около себе си и продължаваше да купува боклуци за френската режия.
Много зле тръгнаха работите на Барутчиев. Костов го беше посетил веднъж в Чамкория. Барутчиев лежеше завит с одеяло, пожълтял и сух, на един шезлонг върху терасата на вилата си и гледаше със сурова печал пролетното небе над вековните борове, синкавия лабиринт от снежни върхове и ливадите, по които цъфтяха планински цветя. Костов седна до него.
— Е!… — каза Барутчиев. — Вашият шеф отърва „Никотиана“ от кризата и грабна лъвския дял от печалбите… Кого ще спасявате сега?
— Никого — скръбно отговори Костов.
Той се стесняваше от мисията, за която бе дошел.
— Да!… — Барутчиев се изсмя горчиво. — Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко… Но така се колебаеше да постъпва дори старият Пиер. Е, какво?… Интересуват ли ви моите средни партиди?
— Интересуват ни. Дойдох тъкмо за това. Шефът е съгласен да ги купи по осемдесет и два лева.
— Осемдесет и два ли?… — Смехът продължаваше да гърчи жълтото лице на умиращия милионер. — Те ми струват по деветдесет лева манипулирани, а вие ще ги продадете на Немския папиросен концерн по деветдесет и три въз основа на договора, който имате с него… Чудесен удар, а?…
Барутчиев се закашля изведнъж.
— Не се вълнувайте — рече Костов.
— Нищо!… — Болният махна с ръка, а върху бузите му пламнаха розови петна. — Значи, по осемдесет и два?… А защо не предложи да му ги подаря безплатно?… Слушайте, Костов!… Кажете на шефа си, че предпочитам да изгоря тютюна, но няма да му продам нищо… Кажете на германците и на моя брат, че плюя върху тях, задето отказаха да купят тютюна ми без посредничеството на „Никотиана“… Кажете им, че могат да подкупят всички министри и цялото Народно събрание, че могат да ме опропастят, но пак ще си останат мръсници и каналии, които печелят богатството си само с подлости…
Болният се закашля пак. Костов знаеше, че вълнението можеше да му докара кръвоизлив, и се разкая за идването си. Мърморейки някакви извинения, той се приготви да си върви.
— Останете, Костов!… — Болният изплю в кърпичката си една розова храчка. — Вие не сте виновен… Искате ли коняк?
Барутчиев позвъни. След малко на терасата се появи болничната сестра, която се грижеше за него. Милионерът я помоли да донесе на госта коняк. Той се успокои и почна да гледа замислено върховете на боровете.
— Сега е най-важното да се поправите!… — опита се да го утеши с фалшив оптимизъм Костов.
— С мене е свършено!… — каза болният и в хрипливия му глас прозвуча мъка, огромна и безнадеждна досада от света. — Аз си отивам, но все пак имам съзнанието, че създадох нещо… Аз изнесох пръв нашите тютюни в чужбина, а по стъпките ми тръгнаха старият Пиер (господ да съди делата му) и другите хиени… Подадох ръка на десетки хора, които ми се сториха работливи… Но сега виждам, че съм помагал на тъпи шмекери и бандити… Костов, светът, класата ни, отиват към гибел!… Ще ги погуби егоизмът. По цели дни лежа неподвижно, броя часовете, които ми остават да живея, и разсъждавам върху миналото си, върху живота и хората… И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си. В търговията винаги е управлявал законът за печалбата, но ние не се заслепявахме от него. А днешните се самозабравят… Ето аз мразех стария Пиер… Завиждах на енергията му, но презирах разгулния му живот, любовниците му, безумното му пилеене на пари… Той също не можеше да ме търпи и се подиграваше на приличния ми семеен живот… Ние дори не се поздравявахме. Но тази вражда, това съперничество не минаваше известни граници. Ние злословехме един срещу друг, но с мярка, конкурирахме се, но не вършехме подлости, които уронват личното ни достойнство… А сега ни заместиха крадци, изнудвачи, раболепни парвенюта, способни да се продават всекиму за паница леща… Сега ни мачкат мазници и блюдолизци!… Костов мълчеше.
— Между тези типове не поставям вашия шеф — продължи туберкулозният, като пое дъха си, — макар че той ги надминава стократно по подлост и талант на изнудване… Той е способен и умен. Предполагам, че развратът, пиенето и глупавата суетност няма да го похабят като тъста му. Но той е морално тъп!… Запомнете, кажете му, че той е морално тъп и че това ще докара гибелта му!… Не всички хора са без достойнство, не всички се свиват от страх, не всички мислят само за удоволствия и се стремят само към
