Като се увери за лишен път, че Прайбиш е неподатлив към нюанси в политическите убеждения, Лихтенфелд се върна отново към липсата на респект у българите.
— Как ви се струва държането на техния експерт? — попита той. — Не забелязахте ли с какво презрение изгледа кучето и ловджийската ми пушка?
— Не — с известна досада отвърна Прайбиш.
Прекалената мнителност на барона почваше да го дразни. Той бе забелязал само неучтивото искане, което Лихтенфелд отправи към българите, да вземат кучето му в колата си.
— Костов искаше просто да ми внуши, че нашите развлечения го дразнят — продължи Лихтенфелд като сърдито дете. — Хм!… Вие сте взели въдицата си… — Той погледна иронично калъфа с рибарските принадлежности на Прайбиш. — Да не си въобразявате, че ще ви поканят на лов за пъстърви?
— Ако не ме поканят, няма да отида — равнодушно отговори Прайбиш.
— Трябва да ги стегнем, Прайбиш!… — уверено произнесе баронът. — Ще видите как ще приемам тютюна им аз!…
На задните места фон Гайер и майор Фришмут също разговаряха тихо, но за по-сериозни неща. Двамата гледаха внимателно една карта, която бяха разтворили върху коленете си.
— По долината на тази река могат да се концентрират най-малко четири дивизии — каза фон Гайер, като посочи с дръжката на лулата си върху картата.
— Да!… — Фришмут кимна с глава. — Има широки полета за летища и маскирани лагери… Значи, от Южна България биха могли да потеглят едновременно към морето три успоредни колони.
— Добре е да поискате и мнението на Военното министерство — предложи фон Гайер.
— На българското ли? — замислено попита майорът.
— Да. Те имат опита от три войни и познават основно местността.
— Зная — каза Фришмут. — Но струва ми се, че е рано… Броман съобщи, че офицерският им корпус още не е изчистен напълно от антимонархически елементи. А и Тренделенбург настоява да не бързаме… Впрочем това са подробности. По-важни са пътищата!… — Майорът загрижено поклати глава. — Вижте този завой например!… Съвсем неправилно разрешение!… Оттук не биха могли да минат танкове и тежка моторизирана артилерия.
— Те могат да поправят шосетата бързо — каза фон Гайер.
— Това трябва да им се внуши още сега.
— Искате ли да видите целия път? — попита бившият летец.
— Докъде?
— До гръцката граница.
— Много добре, ако няма да събуди подозрение.
— Не се безпокойте!… — Фон Гайер запали угасналата си лула. — Докато Лихтенфелд и Прайбиш приемат тютюна, ние ще продължим на юг… Ще видите и немски гробове от миналата война.
— Гробове?… — Майор Фришмут повдигна равнодушно глава от картата, върху която опитното му око беше забелязало някои неточности. — Да?…
— Гробове!… — с малко особен глас повтори бившият летец от ескадрилата на Рихтхофен.
Тия останки от миналата война го привличаха и вълнуваха странно. Но майор Фришмут не можа да почувствува вълнението му. Той беше скучен педант, обикновена генералщабна машина за смятане. Като събираше данни за изработване на плана на бъдещия поход, той никак не мислеше за гробове.
— Гледат ли ги добре? — попита майорът от учтивост.
— Да, доста добре!… — отговори фон Гайер. — Българите почитат мъртвите.
След един час автомобилът влезе в бедните и ниски квартали на X. Всички почувствуваха застоял дъх на плодове, на съхнещ тютюн и жилища без канализация. В прахта на улицата между лениви кучета и остатъци от плодове се търкаляха нечисти, полуголи деца с рани около устните. По зидовете на дворовете и ниските схлупени къщици съхнеше говежди тор, който щеше да служи за гориво през зимата. Имаше нещо пронизващо и тъжно в тая бедност под толкова синьо небе, в тия нерадостни квартали с полуселско и работническо население, което се изхранваше главно от надници в складовете. Но сега тия складове бяха почти затворени и нищетата на безработицата го притискаше жестоко. Минаването на автомобилите предизвика враждебно оживление. Унили мъже гледаха мрачно и продължително след колите на господарите. Жените, които перяха в нечистите дворове, преставаха да се карат, повдигаха глави от коритата си и почваха да кълнат. Те правеха това кресливо и злобно, с яростта на майки, чиито деца гладуваха. Няколко окъсани момчета хвърлиха камъни, които удариха шумно калниците на колата, в която седяха германците.
— Няма ли полиция тук? — възмутено попита Лихтенфелд.
Той се обърна гневно назад, сякаш искаше да се скара на хората в задната кола. Фришмут гледаше безстрастно, докато веждите на фон Гайер се бяха намръщили.
— Тук е работнически квартал — осведоми Прайбиш.
— Да — изръмжа фон Гайер. — Голяма бедност!… Българите са икономически много зле.
— Но това е всъщност добре!… — важно изтрака сметачната машина от генералния щаб. — Ето още една причина да тръгнат с нас!…
Никой не му възрази. Фришмут почна да мисли пак за лошите планински шосета на България, по които не можеха да минават танкове и тежка, моторизирана артилерия. Лихтенфелд ругаеше в ума си нахалството на простолюдието. Прайбиш извръщаше глава, за да не гледа нечистите и слаби деца, чиято мизерия разстройваше бащинското му чувство. Той имаше четири момчета. А фон Гайер потъна отново в мрачната и сладостна възбуда, която го обземаше пред призрака на бъдещата война. Той мислеше за германската мощ и вековния й противник — славянството, за гигантските сражения, които щяха да се развихрят по континентите, океаните и въздуха, за величието на победата и мрачния жребий на поражението. Той преценяваше еднакво последиците както на победата, така и на поражението, защото не беше ограничен и скован като сметачната машина от генералния щаб, която седеше до него. Той преценяваше огромните сили на врага от изток и вероятната гибел на милиони германци, смъртоносното действие на новите оръжия и разрухата на цветущи градове. Но той не преценяваше само едно: колко безумно и мрачно беше да мисли непрекъснато за новата война дори от дните на последното поражение, дори от часа, в който беше съблякъл униформата на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен…
Най-после автомобилите излязоха от озлобения беден квартал, минаха през центъра, отпуснат и сънлив, и завиха в посока на гарата, към склада на „Никотиана“.
Идването на господарите предизвика обичайната суматоха и надпреварване. Пръв ги посрещна Баташки, сега директор на клона. Борис се здрависа с него любезно. Ползата от енергията, която Баташки развиваше при покупките в селата, надминаваше многократно щетите от кражбите му. Господарите го ценяла.
Но сега Баташки съзна горчиво, че си оставаше прост, недодялан човек, лишен от възможност да напредне по-нататък. Напразно се опитваше да привлече повече вниманието на господарите, напразно се потеше под горещото слънце в колосана яка, лачени обувки, райе панталони и сако меланж, които си беше ушил за подобни случаи по съвета на аптекаря — старомодно конте, с което всяка вечер играеше табла. Борис и главният експерт забравиха Баташки веднага, а немците едва го погледнаха. Официалният му костюм изпъкваше смешно пред светлите и удобни дрехи на господарите. Запотен от горещина и стеснение, Баташки проклинаше светските познания на приятеля си.
Напротив, голям успех пожъна новият счетоводител, който посрещна гостите по бели панталони и риза с къси ръкави. По заповед на Костов той живееше в къщата до склада, а жена му се грижеше да поддържа в изправност скъпата й мобилировка, да готви, да поднася и да бъде приятна. Той говореше немски, понеже бе свършил търговия в Германия, а жена му знаеше от колежа английски и френски. Добре се бяха наредили тия синковци!… Ядяха и пиеха заедно с господарите, докато Баташки си оставаше онеправдан и трябваше да търпи шегите им за цвета на вратовръзката си, за брилянтина, с който мажеше острата си коса, за стъклото с одеколон, което носеше в джоба си… А всеки знаеше, че Баташки вършеше истинската работа в склада. Баташки ръководеше манипулацията, Баташки скиташе по селата сред кал и студ да купува тютюна, Баташки понасяше ругатните на селяните и заканите на работниците… Наистина сега господарите
