и висяха с часове пред складовете, като се надяваха, че ако фирмата почнеше да работи, щяха да бъдат ангажирани първи. Но още много малко фирми бяха започнали да манипулират. Улисани в грижите си, работниците минаха покрай него, без да го поздравят, макар че го познаваха и бяха работили с него в склада на „Никотиана“. Това го разгневи. Но после му дойде на ум, че държането им не можеше да бъде друго. Конспиративните ядки на Лукан го бяха посочили като опасен фракционер. Пък най-сетне какво общо имаше сега между Макс и тях? Той се замисли. Може би идеята, може би еднаквата, крайна цел!… Но и това сега му се стори несигурно. В такъв случай той трябваше да се чувствува между тях, а не отделно от тях, да работи като редник, а не да очаква команден пост в стачката. Той си спомни, че болшевиките наричаха това „генералщина“. И тогава той пак съзна, че другият източник на вътрешния му конфликт идеше не толкова от погрешния курс на Лукан, колкото от нараненото честолюбие и че на това именно честолюбие се дължеше сега усещането му за безполезност, за разбит живот и равнодушие пред смъртта. А един работник, излязъл от низините на бедността, нямаше никога да изпадне в това състояние и да се отпусне така.
Най-после той стигна до сарашката работилница на Яко и се качи в стаичката си. Трябваше час по-скоро да вземе куфара си и да тръгне за София. Планът му бе да излезе на шосето и да вземе някой случаен камион, който отиваше натам. Пътуването с влака му се стори опасно и свързано с губене на време. Той почна да прибира вехториите си, хвърляйки ги в напукания картонен куфар, и докато правеше това, изпита отново усещане за безнадеждност, като че животът му беше свършил отдавна и всичко, което можеше да се случи сега, не го засягаше ни най-малко. Цялото бързане му се стори безсмислено, сякаш спасяването от опасността щеше да го изложи на още по-голяма досада. Искаше да избяга в София. А какво щеше да прави там?… Пак чувство на изолираност от другарите, пак унизително просене на дребна чиновническа служба от далечните богати роднини, пак подигравателни намеци, че се връща като блудния син, като глупав фантаст.
Макс прекъсна прибирането, за да запали цигара, и погледна разсеяно през прозореца. На улицата, върху отсрещния тротоар, стоеше висок младеж с бледо подпухнало лице и сиво палто. Едната му ръка беше в джоба.
Макс позна веднага един от цивилните агенти на полицията. Но дори сега той не изпита съжаление, а само извади пистолета си, приготви го за стрелба, седна до масата с лице към вратата и продължи да пуши.
Високият младеж с подпухналото лице чакаше търпеливо на тротоара. Той бе извърнал глава към площада, но очите му хвърляха всеки две секунди бърз поглед към къщата на Яко. Това бяха неприятни, тъжни и зли очи, покварени от жестокост и страх. Този младеж минаваше за виртуоз в биенето при изтръгване на показания, но винаги изпитваше страх. И сега също го беше страх, макар да нямаше особена причина за това. Той чакаше потиснато другаря си, за да арестуват заедно съмнителния. Двамата излязоха от полицейското комендантство едновременно. Единият отиде да търси Макс в склада на „Никотиана“, а другият — в квартирата му. Оня, който беше отишъл в склада, но не можа да го намери там, се върна в комендантството, откъдето шефът му заповяда да се присъедини към другия, чакащ пред квартирата.
Високият с подпухналото лице се ядосваше и ругаеше мислено бавността на другаря си, но не смееше да влезе в квартирата сам. Той се беше обадил вече по телефона в комендантството и знаеше, че другият е тръгнал оттам. Оня, който трябваше да дойде, се показа най-сетне зад ъгъла на съседната улица. Той беше нисък, дебел, с усмивка на шмекер, който гледа несериозно на работата си. Вървеше, без да бърза, и ядеше фъстъци. „Свиня“ — гневно помисли високият с подпухналото лице, но не го изруга, защото колегата му щеше да се ухили, а това го дразнеше много повече.
— Защо не взе униформени?… — троснато попита високият. Веждите на дебелия се повдигнаха глупаво.
— Нали ти казах по телефона!… — с трагичен глас наблегна високият.
— Хайде, де!… — ухили се лекомислено дебелият. — И за тая дреболия униформени!…
Младежът с подпухналото лице почервеня от гняв и мрачно сви устните си.
— Говедо!… — изруга той. — Ти гледаш през пръсти на работата си, но някога ще те надупчат като решето… Не знаеш ли, че политическите са опасни?
Той почувствува презрение към лекомислието на другаря си и омраза към жертвата, която щяха да арестуват. Опасна и кучешка професия бе тяхната!… Гледаш, мижитурка, охлузен бедняк, а когато се приближиш да го арестуваш, изведнъж изпразва цял пълнител в корема или главата ти. Той беше виждал убити колеги в моргата и споменът за тях го преследваше като кошмар. „Политическите са опасни“ — пак помисли той и тъпата животинска омраза, която изпитваше към тях, се засили още повече. От нея се раждаше и жестокостта, с която ги изтезаваше след арестуването. Но при всяко арестуване на нова жертва той изпитваше угнетяващо, непреодолимо смущение. И затова бе тъй нервен и сърдит сега.
— Добре де, добре!… — успокои го дебелият. — Аз ще вървя пръв.
— Хайде да те видим!… — каза високият, сякаш отстъпваше великодушно.
Дебелият го погледна подигравателно, съзнавайки моралното превъзходство на храбростта си.
— Какво ще ме видиш?… — възрази той, като мляскаше фъстъците. — Аз си знам работата и винаги правя това… Не съм пъзльо като тебе.
Високият замълча унизително. Страхът го накара да не разколебава решението на другаря си. Когато минаха на тротоара до къщата, той влезе в сарачницата, а дебелият остана при входа.
В това време Яко се пазареше шумно с някакъв селянин. Агентът с подпухналото лице се приближи до тях и прекъсна безцеремонно разговора им. Яко го погледна тревожно. По самоувереното му влизане той разбра, че това е човек на властта. Евреинът имаше дълга посивяла брада. Тази брада, заедно с кирливото калпаче и кожената престилка му придаваха старинен и чудноват вид, който раздразни агента.
— Имаш ли квартирант? — сурово попита високият.
— Молим?… Квартирант?… Имам, господине.
Бързата мисъл на Яко разбра изведнъж всичко. Той отдавна подозираше, че Макс ще му докара неприятности с полицията, но не искаше да го изгони от алчност към наема на стаичката. И ето ти сега беда!… Като проклинаше сребролюбието си, евреинът кимна доверително с глава, сякаш искаше да потвърди, че беше съгласен напълно с предпазните мерки на властта.
— Заведи ни веднага в стаята му!… — грубо заповяда агентът.
Яко усети предчувствие за нещо лошо и брадата му затрепера от страх.
— Молим, господине, сега!… — почна да заеква той. — Да не остава празен дукян… Rebeca!… Ven aqui!…1 Молим, господине!… Rebeca, ven aqui, mujer!…2 Молим, господине!… Rebeca!… Rebeca!…
Яко викаше, като обръщаше главата си последователно ту към селянина, ту към работилницата, сякаш искаше помощ. Най-после Ребека излезе от една малка врата, бършейки в престилката мокрите си ръце.
— Que hay?…3 — сърдито попита тя.
— Quedate aqui!…4 — заповяда Яко и кимна с глава на агента да го последва.
Излязоха на тротоара пред работилницата. Високият с подпухналото лице правеше нервни гримаси. Страхът го измъчваше жестоко. Цялата обстановка му се струваше несигурна и пълна с изненади. Дали тоя тип нямаше да хвърли бомба?
— Върви с евреина!… — заповяда той на колегата си, като се стараеше да се покаже спокоен, макар че зъбите му тракаха от страх.
— Аз ли?… — иронично произнесе дебелият, но с явна готовност да изпълни заповедта.
Той не се боеше никак и паниката на по-старшия му колега го забавляваше.
— А какво?… Аз ли?… — ядно възрази високият. — Ти си по-млад и трябва да свикнеш… Ще те
