които очертах, ние не сме направили нищо. Абсолютно нищо, другари!… В какво се изразяваше нашата дейност досега?… Ние основахме здрави конспиративни групи в складовите дружества, но оставихме социалисти и анархисти да агитират свободно погрешните си теории върху класовата борба. Ние проникнахме само тук-таме в управите на складовите дружества, не навлязохме във всекидневния живот на работниците, отдалечихме се от техните лични болки. Ние живеем откъснато, станахме важни и затворени, уединихме се в някаква революционна романтика. Едва ли не се счита за морално падение, ако някой от нас почне весел и непринуден разговор с работничките. Счита се за разложение, ако седнеш пред чашка ракия с някой широк социалист или анархист, за да го убедиш в погрешните му теории. Голяма част от нашите другари имат смешния навик да се мръщят на веселието, ходят брадясали и кирливи като дервиши, сякаш това ги издига нравствено. Да си призная, самият аз доскоро ходех така. Смешно, нали?… Така не може, другари!… Така не се печелят сърцата на хората. Комунистът трябва да бъде весел, общителен, жизнерадостен, трябва да се движи навсякъде, да дава тон на всичко. Само така можем да печелим привърженици, да разчитаме на подкрепа от масите. Втора грешка: като стоим на тясна идейно-политическа платформа и не правим никакви малки, временни отстъпки от нея, ние отблъскваме групи, които биха могли да ни бъдат съюзници. Между работниците има широки социалисти, анархисти, леви земеделци. Ние само се джавкаме с тях, осмиваме ги, но не търсим никакви допирни точки, не правим дори опит да действуваме единно, от страх да не пострада чистотата на нашата политическа програма. И това е неправилно, другари!… На научен език тази идейна неотстъпчивост, това тесногръдие, това буквоядство се нарича догматизъм и води само към изолиране от масите. Догматизмът е по-скоро израз на страхливост и умствена немощ, отколкото на сила. Нашата програма, нашата велика идея е толкова ясна и могъща, та никакъв временен съюз не може да я поквари. Това е, което исках да ви кажа, другари… Накъсо: ние трябва да подготвим стачката, като обхванем безпартийните и осигурим подкрепата на всички възможни съюзници… Ние трябва да я обявим под лозунгите на широка политическа и икономическа програма и най-сетне ние трябва да я проведем спокойно, хладнокръвно, разумно, като поставим в действие всичките си оръжия, но не изведнъж, а според нуждите на момента и не безогледно, прахоснически, а според резултатите, които очакваме да получим. Мисля, че нещата, които ви казах, са много важни… Ако има нещо недоразбрано, готов съм да го повторя; ако има въпроси, готов съм да отговоря.
Настъпи мълчание. Всички, с изключение на Лукан, бяха като замаяни от ясното и убедително изказване на евреина.
— Свърши ли? — троснато попита Лукан.
— Да, другарю. Чакам въпроси.
— Няма да има нито въпроси, нито разисквания — сухо произнесе Лукан. — Това е само осведомително съвещание.
— Как така?… — нервно попита Макс. — Нима въпросите, върху които говорих, не са важни?
— Важни са — рече Лукан, — но градският комитет на партията е взел вече решения по тях и разискването им е излишно. Аз чух твоето мнение и ще го докладвам. Изказването ти беше хубаво по форма, но вредно и погрешно по съдържание. Ще си позволя да направя само някои забележки. Първо: партията има определена тактика и програма, които не могат да се променят от случайни критики. Именно този непримирим курс на партията, който упрекваш, създаде хиляди самоотвержени борци. Извърши нещо като тях и тогава критикувай… Второ: партията не забранява никому да се забавлява с жени или да пие ракия. Но партията не ще позволи на такива комунисти да й дават съвети.
— Чакай!… — извика Макс. — Ти влагаш съвсем погрешен смисъл в думите ми…
— Просто повтарям това, което каза… — с металически глас продължи Лукан. — Трето: пред нас стоят само работа и отговорности, а зад нас винаги крачи смъртта и затова сме намръщени… Ние не можем да бъдем сбирщина от либерални и весели социалдемократи, които се забавляват по вечеринки и плещят безопасно за политика. Четвърто: ние не сме глупци и знаем защо хвърляме работниците и себе си дори в една безнадеждна акция, в която можем да загинем. Достойната смърт на всеки от нас е жесток удар в лицето на врага, който го разколебава, плаши и деморализира. Пето: стачката ще бъде проведена така, както е замислена и подготвена от отговорни другари. Всяко противопоставяне на това е равносилно на предателство, ще подействува много зле на необразованите другари. Ясно ли ти е всичко това, другарю Макс Ешкенази?
— Ние сме прости, ама разбираме — загадъчно произнесе Спасуна.
— Аз мисля, че можем да разискваме — с примирителен тон каза Блаже.
— Не сме вчерашни — добави Шишко, като се намръщи и хвърли хладен поглед с единственото си око към Лукан.
— Нищо не може да се разисква!… — гневно произнесе Лукан. — Колелото е вече завъртяно.
Отново настъпи мълчание, което сега бе досадно и тежко. Макс мислеше тъжно: „Пак фанатизъм, пак тесногръдие, пак слепота!…“ И все пак Лукан беше самоотвержен, честен и умен. Малцина бяха като него. Защо светлината на болшевишката партия не проникваше във всичките кътчета на душата му? Но колелото вече се движеше. Лукан имаше право. Червеят на съмнението за разногласията по върха не трябваше да прониква в простите и честни души на Спасуна, Шишко, Блаже… Колко странно беше, че те долавяха правилното становище и сякаш искаха да го подкрепят!… Ала това щеше да внесе смут в душите им, да ги разколебае тъкмо сега, когато трябваше да бъдат активни и уверени в себе си. Да, Лукан имаше право!… Макс не трябваше да говори пред тях. Извърши грешка. Ала това стана пак по вина на Лукан, пак поради това затваряне в потайна, конспиративна черупка. Защо не беше осведомил никого досега, че решенията са взети?
— Прав ли съм? — внезапно попита Лукан.
— Да — глухо отговори Макс.
Той беше смазан и оскърбен от капитулацията си, но мислеше, че постъпва правилно. Металните очи на Лукан светнаха доволно.
— Колко е часът? — попита той.
— Единадесет — отговори Симеон, като погледна будилника.
Макс се изправи, кимна хладно на всички и отиде в малкото тъмно преддверие да обуе калните си обувки. Симеон го последва, мъчейки се да разсее лошото настроение с коментарии за времето.
Вятърът беше престанал. Някъде далеч, сред мъглата и влагата, мъждееха електрически лампи. Макс се отправи към тях. Мокрите му продънени обувки цвъркаха тъжно в калта.
Стефан чакаше в квартирата на Макс и изтегнат върху коравото му легло, четеше стари броеве от „Комсомолская правда“.
— Е, какво?… — иронично попита младежът, когато Макс се върна.
— Нищо особено — равнодушно произнесе евреинът. — Само дребни разисквания около складовите дружества.
— Как нищо?
— Ще чакаме директиви отгоре.
— Постави ли се въпросът за стачка?
— Неопределено… Само общи изказвания.
— Останаха ли други след тебе?
— Някои.
— А непознати имаше ли?
— Само един… Вероятно този, когото наричат Лукан.
— Глупости!… — мрачно каза Стефан. — Тебе са те изгонили.
— Да ме изгонят ли?… — Макс разсеяно запали цигара.
— Останаха да разискват дребни въпроси. Искаш ли чай?
— Добре, направи чай!… Но тебе са те изгонили — пак повтори Стефан. — Те правят демонстрации… Явно, искат да се отърват от нас, но действуват предпазливо… Може би ги е страх да не се разсърдим и отидем в полицията. Нищо чудно, ако подозренията им стигнат дотам.
— Прекаляваш!… Няма нищо подобно — рече Макс, като запали тенекиената печка с дърва и постави върху нея чайника.
— Не, не прекалявам!… — сприхаво отговори младежът.
