уважаваха, отколкото обичаха. Защото любовта към майка им беше отстъпила на заден план пред трескавия устрем към целите, които преследваха в живота си.
Дори външността им издаваше бездната, която разделяше душите им. От загладеното лице и хубавите дрехи на Борис лъхаше егоизмът на богатия, който дори в най-висшите си прояви живееше за себе си и чрез себе си. Напротив, в аскетичната пламенност на очите, в хлътналите бузи и в евтиния, купен на готово костюм на Стефан прозираше саможертвата на човека, който се беше отрекъл от себе си. Единият беше господар и собственик на „Никотиана“, а другият — пролетарий и не притежаваше нищо Те имаха еднаква кръв и еднаква жизненост, но сърцата им бяха напълно различни.
Майката ги беше поканила на обед, без да ги предупреди, че щяха да се срещнат. Тя познаваше непримиримите им характери. Борис прие поканата по навик, а Стефан — по изключение. Той се беше отделил напълно от родителите и брат си. Издържаше се сам, като заемаше някаква дребна канцеларска длъжност в склада на „Никотиана“. С дребнава гордост той ходеше редовно на работа и отказваше насмешливо каквато и да било подкрепа или авансиране във фирмата. Но един обед… да, един обед заради скръбната и нежна усмивка на майка си той можеше да приеме. Измамата не го разсърди, когато забеляза, че баща му и Борис бяха взели решение да не го дразнят. Дори те го потупаха снизходително по рамото, сякаш той беше още малко момче, на чиито лудории не трябваше да се обръща внимание. Стефан се сети: това беше пак заради майката.
Те седнаха да ядат. Обедът започна сред невинни домашни закачки. Той никак не приличаше на обедите в миналото, когато учителят по латински се връщаше уморен и кисел от гимназията, а децата мълчеха презрително и ставаха от масата полугладни. Сега майката беше приготвила задушени пилета и баклава, които всички лапаха с удоволствие. Редингота непрекъснато разправяше анекдоти и доливаше чашите с вино. Богатството на сина му го беше направило необикновено бъбрив и даже духовит. След това разговорът стана по-сериозен. Бившият учител умело започна да изтъква пред сина си необходимостта от общински музей. Читалището притежаваше множество римски предмети, турски ръкописи и документи от Възраждането. Всичко това заслужаваше да се подреди в музей.
— Защо не направите такъв музей? — попита Борис.
— Намерихме помещение, но трябват стъклени шкафове и витрини — отговори Редингота.
— Купете ги!
— Струват скъпо, а читалището няма пари.
— Искаш да кажеш, че „Никотиана“ има?
Редингота се усмихна и каза, че името на сина му трябва да бъде вписано в златната книга.
— Вашата златна книга е просто мазен тефтер!… — рече Борис. — И тукашните вариклечковци вписват в нея прихода от някой кокошкарите, ако данъкът на сградата е по-голям от наема, който биха получили.
Стефан се изсмя високо. Шегата на Борис му хареса.
— Надявам се, че ти няма да постъпиш като вариклечко — сериозно произнесе Редингота.
— А ти какво мислиш, мамо? — внезапно попита Борис. Майката се сепна. Смехът на Стефан беше отекнал тъжно в сърцето й. Тя мечтаеше какво би било, ако между двамата братя имаше съгласие и те се смееха все тъй жизнерадостно.
— Струва ми се, че е по-важно сиропиталището — каза тя с риск да разсърди мъжа си. — Децата нямат бельо.
— Тогава да помислим първо за децата — предложи Борис. — А за музея следващия път.
Настъпи тържествено мълчание. Борис извади книжката си и подписа чек за десет хиляди лева. Но дори майката почувствува, че тази сума беше съвсем скъперническа за огромното му богатство.
Слугинята поднесе кафето. Борис и Стефан останаха в дома на родителите си още един час, като дадоха учтиво възможност на баща си да се наприказва. Редингота се увлече и разправи фантастичните си предвиждания за развитието на международното положение. С помощта на Хитлер той унищожаваше договори, разбиваше армии, прекрояваше граници. И сякаш Хитлер нямаше друга цел освен тая, да създаде Велика България. Синовете мълчеха снизходително. Те знаеха, че на болни от артериосклероза не се възразява. След това те си отидоха, а майката се затвори в стаята си и поплака тихо.
XII
Зимата по тия места беше печална и безутешна. Падаха снегове, но топлите беломорски течения, които идеха по долината на реката от юг, ги стопяваха веднага и превръщаха ниския работнически квартал в непроходимо блато. Реката прииждаше, мътните й води заливаха дворовете и оставяха жълти, пълни с миязми локви, чиито изпарения тровеха въздуха чак до късна пролет. В ниските смрадливи къщици горяха съчки и сух говежди тор, които децата събираха из околните баири през лятото. От сивото небе валеше ту дъжд, ту сняг, а по керемидите цвърчеха гладни врабчета. Затоплянето докарваше инфлуенца, а кишата правеше бедността още по-тъжна и грозна. Нерадостен беше животът в тия бордеи, лишени от въздух и светлина.
В задушните стаички, в които човек едва можеше да стои изправен, спяха по пет-шест души. Туберкулозните кашляха и заразяваха здравите. Децата хленчеха за хляб, а жените се караха и кълнеха ожесточено помежду си. Тази година, след безработицата през лятото, имаше глад, а гладът докара болести, скандали и поквара.
Мизерията озлобяваше всички. Един левичарски всекидневник изобличи „Никотиана“ и другите тютюневи фирми, като поиска данък върху печалбите им и попита правителството какво е направило за безработните и гладуващи тютюноработници. Вестникът бе спрян. Избухна малък обществен скандал. Журналистите, които играеха покер с Костов, нададоха тревога за комунистическата опасност. Не трябвало да се спекулира с нещастието на тридесет хиляди тютюноработници. Българският народ не се състоел само от тютюноработници. Всичко се дължело на кризата, която понасяли героично и самите работодатели. Освен това тютюноработниците трябвало да знаят, че са сезонни работници и да не разчитат само върху надници от тютюневите складове. И накрая можеше да се заключи, че тютюноработниците са лентяи, които предпочитат да гладуват, но не и да се заловят с друга работа.
А в тютюневите центрове, в работническите им квартали продължаваше да върлува хроничният, невидим за ситите глад. В душите на работниците се наслояваха омраза и гняв. Те съзираха все по-ясно колко егоистичен беше този свят, колко мрачно и безнадеждно се очертаваше съдбата им в него, ако не си помогнеха сами. Но всеки опит да направят това се обявяваше веднага за опасно и противодържавно действие. Господарите ги обвиняваха в мързел и алчност, родолюбците ги наричаха предатели, ситите се възмущаваха от грубостта им, полицията разгонваше събранията им. И тогава те разбраха, че не им оставаше нищо друго, освен да слушат другарите си, които искаха да съборят завинаги този омразен и жесток свят.
Невидими и ловки партийни функционери сновяха из тютюневите центрове и подготвяха борбата на гладните за повече хляб.
Стефан и Макс разбраха скоро, че нямаше да заемат в тази борба ръководните постове, които амбициите им желаеха. Другарите, които държеха нишките на подготовката, ги оставяха в сянка и това оскърбяваше честолюбието им. Макс беше по-сдържан, но Стефан роптаеше.
— Виждаш ли?… — каза веднъж Стефан в стаичката на евреина. — Те не ни съобщават дори партийните директиви до складовите дружества. Прости хора, без никакво образование знаят решенията на градския комитет, а ние гадаем дали ще има стачка, или не.
Макс запали цигара и се загледа замислено навън през прозорчето на стаичката си. Мрачният януарски ден навяваше досада и печал. От синьото небе валяха снежинки, които веднага се стопяваха. По калната пазарна улица, на която се намираха къщата и сарашката работилница на Яко, минаваше кола, натоварена с въглища. Дръгливото конче я теглеше с мъка, а господарят му го биеше и псуваше безмилостно.
— Е, да!… — внезапно произнесе Макс, като извърна глава. — Така трябва.
— Можеш ли да ме увериш наистина в това? — гневно попита Стефан.
— Мога — спокойно отговори евреинът. — Липсва ни моралният елемент.
— Какво наричаш морален елемент?
