лице, което мизерията не беше успяла да похаби. Отвреме-навреме се издигаше все още някой жизнерадостен и кокетен смях, който грижите не можеха да задушат. Мяркаха се изящни фигурки, под бедните роклици от пъстра басма се очертаваха хубави бюстове, закръглени и стройни бедра.
Изпъкналите воднисто-сини очи на барона гледаха все по-втренчено, добиваха жадния, напрегнат и присмехулен израз на сатир. Хрумна му оригинална и смела идея. След една задължителна баня няколко от тия създания можеха да се окажат достойни за вниманието му. Защо не?… Ако главният експерт на „Никотиана“ не беше така див, би трябвало да устрои в чест на Лихтенфелд един малък гуляй с две-три от тия момиченца. Едно от тях нямаше повече от осемнадесет години и се стори на барона особено привлекателно. Сякаш за да подчертае своята прелест, то се наведе неочаквано и почна да закопчава ремъчето на сандала си, при което босият му нежно-мургав крак показа и голотата на част от бедрото си. Баронът отдавна имаше вкус към девствени момичета от простолюдието. Тяхната първобитна страст, съчетана със свенливост, му създаваше особено приятни усещания. Той си спомни с трепет една малка оргия в Кавала, която любезните гръцки експерти му устроиха с момичета от складовете. Разбира се, и тук би могло да се уреди нещо подобно, но българите не се сещаха. Внезапно малката работничка повдигна глава и забеляза втренчения му поглед. Баронът се усмихна лъстиво и щедро. Очите на девойката се разтвориха широко. Лицето й доби смаян израз, който после стана възмутен, а след това гневен. Но след малко тя помисли, че непознатият се смееше на скъсания й сандал и му се изплези живописно. Лихтенфелд прие това като особен вид аванс и без да се смущава ни най-малко, се изплези на свой ред по същия начин. Тогава у девойката настъпи ново, още по-голямо смайване. После тя нададе висок подигравателен вик и като посочи с ръка барона, веднага обърна внимание на минаващите върху закачката му. Разнесе се висок дружен смях, а някой извика презрително: „У-у-у!…“ Но работничките не се спряха, защото бяха уморени и бързаха да се приберат по-скоро по домовете си. Девойката отмина с тях.
Всичко това бе забелязано от счетоводителя, Прайбиш и Костов.
— Малко смях, а?… — учтиво каза счетоводителят на немски.
Той беше поразен невероятно от постъпката на барона, но не смееше да издаде учудването си пред толкова високопоставена личност. Прайбиш се изчерви от срам, но се помъчи да заглади станалото с широка усмивка, като че това бе една от дребните духовитости и безобидни оригиналности на барона.
— Харесва ли ви това девойче?… — внезапно попита Костов.
Всички почувствуваха колко злорад и доволен беше тонът му.
— Да!… — отговори баронът. — Аз обичам да се шегувам с народа.
Само счетоводителят повярва наивно колко голяма беше обичта на Лихтенфелд към народа. Костов му заповяда да предупреди Баташки, че преглеждането на тютюна ще започне след малко. Пестеливият Прайбиш отиде да облече под престилката си едно вехто сако, което носеше в куфара си и на което опитната фрау Прайбиш беше замрежила изкусно оръфаните лакти.
Когато останаха сами, Лихтенфелд направи последен опит за разбирателство с главния експерт на „Никотиана“. Той улови Костов под ръка и го поведе по алеята. Най-ужасното нещо тук била скуката и баронът решително искал да се отърве от нея. Лихтенфелд призна това чистосърдечно, като не пропусна да намекне, че добрият ход на приемането ще зависи до голяма степен от настроението му.
— Е?… — попита Костов, почервенял от гняв. — С какво можем да ви развлечем?
Баронът беше изоставил мечтата за лов на мечки пред по-силната страст, която изпитваше сега, и съобщи на Костов идеята си за момичетата.
— Изключено!… — сухо отговори експертът.
Но после изведнъж лицето му прие много съчувствен и, доброжелателен израз. Той улови на свой ред барона под ръка и му каза приятелски, с вид на човек, който не влага никаква подигравка в думите си:
— Слушайте, Лихтенфелд!… Ако довечера тръгнете по тъмната улица зад казармата, ще срещнете много улични жени… Вие можете да си изберете цяла компания, според вкуса, а фирмата ще ви предостави с удоволствие една стая да се забавлявате с тях.
— Unsinn!… — като ужилен изписка баронът с тънкия си фалцет.
Но той не каза нищо повече, защото към тях идеха Фришмут, Прайбиш и фон Гайер.
На другия ден фон Гайер и Фришмут продължиха с колата на юг. Костов се залови на работа с Прайбиш и Лихтенфелд, а Борис прие една делегация от безработни в града.
Двама измършавели и бедно, но чистичко облечени мъже и една дребна женица, чийто брат беше стражар в Околийското управление, застанаха почтително пред бюрото на господин генералния директор. Кметът им бе дал подробни наставления как да се държат. Те трябваше да поднесат молбата смирено и учтиво. Впрочем като гаранция за това служеше тяхната безпартийност.
Пръв заговори по-възрастният от мъжете. Той имаше кротко и тъжно лице с бистро-сини очи, които му придаваха вид на клисар. Под вехтото, отдавна загубило цвета си сако той носеше сватбената риза на жена си, тъй като нямаше друга, а пред директора трябваше да се яви чисто облечен. Но мисълта, че носеше женска риза, го смущаваше и караше да затваря постоянно с ръка реверите на сакото си. Той почна със заекване, но после се овладя и каза много верни неща. Каза ги просто, ясно и убедително, защото не измисляше нищо, а мъката излизаше направо от сърцето му. Гласът му хълцаше умолително:
— Едвам я караме, господин директоре… От осем месеца сме без работа. Изхарчихме и последната скътана пара, а трябва да се живее. Децата ни боледуват. Нямаме пари ни за доктор, ни за церове. На черква да идем, дето се казва, няма с какво свещ да запалим… А ние не сме лоши хора, стоиме далече от комунистите, държиме за царя и за отечеството… Само работа искаме.
Той направи къса пауза, в която искаше да подреди мислите си, за да продължи по-нататък. Но другарят му, който стоеше до него, вдигна внезапно ръка с два пръста нагоре, сякаш беше на събрание и искаше думата. Борис му кимна с глава да говори. Този работник беше красив младеж с игриви тъмни очи. Косата му беше грижливо вчесана назад, а външността му издаваше известно кокетство — може би кокетството на младостта, която винаги обича любовта и живота. Той носеше вехто, изядено от молци, но добре скроено сако — подарък от аптекаря, който сееше нови идеи между работниците — и черна риза с бели кантове — униформата на една родолюбива организация. Тия ризи се подаряваха щедро от богатите на бедните членове на организацията.
— Аз влизам в комитета от името на патриотичните работници — гръмовито заяви той. — Нашето положение е много тежко, виждате го… Така не може, господин директоре!… Погледнете какво става в Италия и Германия!
Речта му беше дръзка, почти заплашителна. Тя апелираше към някаква неясна справедливост, която можеше да разреши всичко, ако господарите и работниците станеха патриоти. Тя можеше да се хареса и на Борис, ако работникът беше послушал съвета на кмета — да говори по-кротко. Но аптекарят — душата на най-новата мода патриоти в града — го беше наелектризирал с помощта на триста лева и продупченото от молци сако.
— Вие безработен ли сте? — попита Борис.
— Да, безработен съм — отвърна работникът, поразен от равнодушния глас на Борис.
Господин генералният директор на „Никотиана“ обърна разсеяно лицето си към работничката.
— Гладуваме, това си е… — горчиво потвърди дребната женица, когато забеляза, че беше удостоена с поглед. — Мене остави, не гледай, но три деца имам… На крастави котета са заприличали сиротинките… Имах златен мъж, но македонците му изпиха кръвчицата, господ да ги убие…
— Твоите лични работи не са важни!… — прекъсна я младият работник.
Жената млъкна, смутена от страх, че бе казала нещо нередно.
— Ясно!… — рече Борис. — От кризата страдаме всички.
Всички ли?… Дори в очите на кроткия безпартиен работник, който приличаше на клисар и за чието овчедушие гарантираше кметът, светна ироничен пламък. Но той не посмя да възрази нищо, от страх да не мине за комунист. Той не беше лош човек, почиташе царя и отечеството, но някаква бездънна глупост го караше да мисли, че това щеше да му помогне.
В стаята настъпи мълчание.
— Е, добре, говорете!… — В гласа на Борис прозвуча досада и нетърпение. — Какво искате от мене?
