— Да произхождаш от работническата класа.
— Но това е сектантство, ограничен догматизъм, от който страда курсът на цялата партия.
— Не!… В сегашния отговорен момент това е предвидливост.
— Значи допускаш, че ние можем да изневерим на партията… И таз хубава!…
— Теоретично, да!… Ние имаме възможност да се върнем винаги в света, срещу който се борим. Нещо неуловимо и покварено в душите ни продължава да ни свързва още с него… И това е носталгията към спокойствието, към удобствата му, към лукса и загнилата му красота. Това е понякога мечтата за една светла и хубава стая с книги, за някое женско лице, което те е вълнувало… А от гледна точка на борбата за великата цел, която партията си е поставила, такива хора са несигурни и опасни. Разбираш ме, нали?… Оня ден ти ми разказваше прекалено възторжено за новата приятелка на брат си. Значи, красотата на жените от другия свят те вълнува!… Аз също имам проклети часове, в които не мога да се отърва от спомена за една жена, въпреки омразата, която изпитвам към порочната й душа, към декадентски красивото й тяло. Защо се вълнувам?… Защото в духа ми има нещо отровено от тази жена. С проста акробация на мисълта аз мога да намеря оправдание за света, който я е създал, и в минути на слабост вълнението ще съществува като опасно противоречие в духа ми. А хората от работническата класа са неуязвими срещу такива паразитни вълнения от другия свят. Те идат от низините на социалното робство, от глада, страданието и бедността. И затова в борбата остават непоколебими и твърди като стомана, а ние се огъваме, залитаме, вършим грешки… Затова ще изпитват винаги недоверие към нас, докато съществува светът, от който сме дошли и който може да ни приеме отново… Не, това недоверие не е сектантство!… В момента то е естествено и необходимо!… А сектантството е друго, за което сме говорили много пъти и което ти, в своята сприхавост, не можеш да разбереш… Сектантство е поставянето на непосилни за момента задачи, затварянето в конспиративни черупки, прахосването на ценни кадри в безполезни и лошо подготвени акции, враждебността към елементи, които биха могли да ни бъдат съюзници…
— Ние без заслуги ли сме? — мрачно попита Стефан.
— Ах, да!… Ти все още продължаваш да се въртиш около честолюбието си!… Но успокой се. Нашите заслуги са нищожни в сравнение с тези, които имат други.
— А дейността ни в селата?
— Тя е похвална, но не ни дава право да бъдем генерали.
— Кой иска да бъде генерал?
— Ти.
Макс се усмихна. Стефан намръщено запали цигара и не съзна колко много приличаше на брат си.
— Грешиш!… — каза той след малко. — Аз искам просто стачката в града да се ръководи от интелигентни и образовани хора.
— А Шишко какъв е?
— Само неук и запален работник.
— Не е вярно. Шишко е природно интелигентен, хладнокръвен и честен. А това струва много повече от образованието.
— Не!… — Стефан поклати глава със семейната упоритост на всички Рединготовци. — Шишко е слаб в говоренето и не може да увлече масите… Той ще изтърве кормилото на общото събрание и стачката може да се изроди в икономическа. Не забравяй социалдемократите!… Те имат оратори с меден език и се упражняват в специални кръжоци по риторика. Цялата им група може да нахълта в стачния комитет.
— Е!… — Макс се усмихна. — А ние за какво сме? На събранието ще поддържаме Шишко.
— Значи, ние да вършим работа, а Шишко да командува? Така ли?
— Това дразни ли те?
— Да. Казвам го откровено. Макс го погледна недоволно.
— Пази се от грандоманията и дребнавото честолюбие, които са недостойни за един комунист!… Шишко е превъзходен другар и поддържа връзка с пълномощника на градския комитет. Ние сме длъжни да му се подчиняваме.
Евреинът стана и почна да облича оръфаното си зимно палто.
— Къде отиваш? — попита Стефан.
— Обличай се!… Имаме съвещание у Симеон. Поканиха и тебе.
— Няма да дойда — саркастично отговори Стефан. — Аз съм несигурен елемент.
Макс излезе от къщи и по калната пазарна улица тръгна към работническия квартал. Студеният североизточен вятър го накара веднага да вдигне яката на палтото си. Вечерният здрач се сгъстяваше, а над покривите се виеха с тъжни крясъци изгладнели ята от гарги. От дворищата на хановете, в които отсядаха селяни, от кръчмите и схлупените еврейски дюкянчета, от калта, влагата и студа лъхаше безнадеждна провинциална грозота.
Когато стигна до моста, Макс зави покрай реката и навлезе в лабиринта от тесни и още по-кални улички, в които тук-таме, на големи разстояния, мъждееха електрически лампи. От дворовете се разнасяше миризма на помийни ями. През малките ниски прозорчета, чиито светлини привличаха погледа, надзъртаха нерадостните очи на безработицата и бедността. Линеещо момиченце играеше върху пода с кукла от парцали. Повехнала млада жена переше наведена над корито. Върху одър, постлан с черга, лежеше уморен от напразното скитане мъж и гледаше неподвижно ниския таван. Безработните чакаха края на дългата и мрачна зима. Чакаха го безмълвно и мрачно.
Къщурката на Симеон се намираше почти на края на града, всред непроходими пространства от кал. Част от двора й беше наводнен от реката. Макс нагази смело в калта — бариера срещу шпионите и агентите на полицията, които пазеха обувките си и не си даваха труд да стигнат до тия места. От комина на къщурката излиташе дим. Макс почука върху единственото й осветено прозорче.
— Кой е?… — попита един мъжки глас.
Като чу отговора, Симеон отвори вратата и драсна в тъмното антре клечка кибрит. Пламъкът освети един чувал с картофи, върху който бяха нахвърляни каскети и вехти зимни палта. По стените висяха връзки с чесън, а до самия праг бяха натрупани кални обувки. По заповед на жена си Симеон караше посетителите да се изуват. Макс прие това с досада, защото чорапите му бяха скъсани, но се подчини.
В стаичката имаше не повече от пет-шест души, ала понеже бе малка, изглеждаше претъпкана. Мобилировката й се състоеше от сандък за дрехи, тенекиена печка, два стола, маса и одър, покрит с козяк. През средата на стаята беше опънато въже, върху което съхнеха пеленки, а до печката стоеше корито за къпане на дете. Симеон беше изпратил жена си и детето си у роднини.
Той имаше около тридесет години, дълго сухо лице и спокойни очи. Положението му не бе за оплакване. Той работеше и през зимата като истифчия в склада на „Фумаро“. След влизането на Макс той приклекна до печката и я разпали бързо, за да се стопли новодошлият.
На одъра седеше Шишко, пълен и астматичен мъж на петдесет години, с лъскаво плешиво теме и белези от рани върху лицето. От възрастта и посивелите му вежди лъхаше житейска опитност. Той бе загубил едното си око преди десет години в сбиване с полицията на един митинг, а другото, сякаш за да компенсира недъга му, светеше с някаква особена, мрачна острота. Лицето му беше енергично и бръснато. Задухът в гърдите го караше да диша тежко и шумно дори когато седеше неподвижно. Понеже беше известен на всички комунисти и навсякъде успяваше да разбунтува работниците, фирмите го приемаха на работа само в крайна нужда. Той беше почти неграмотен, но много опитен и добър истифчия.
До него, също на одъра, седеше дребен и непознат мъж с охлузени летни дрехи, които никак не подхождаха за сезона. Той приличаше на вехтошар или амбулантен търговец. Лицето му беше тъй обикновено, че почти не можеше да се запомни. Той поздрави тихо и веднага наведе глава, което подчерта още по-силно и някак умишлено затворената му личност. Макс не можа да улови израза на очите му. Непознатият го криеше по навик.
Столовете бяха заети от Спасуна и Блаже, ветерани и сподвижници на Шишко от минали стачки. Спасуна имаше заплашителна външност и не можеше да се похвали с любезен нрав. Тя беше висока, едра, петдесетгодишна вдовица с басов глас и черни, пламтящи очи. Приличаше едновременно на мъж и на жена. Макар да беше отлична денкчийка, майсторите я приемаха неохотно поради избухливия й характер и сега, подобно на Шишко, стоеше без работа. Когато работниците трябваше да направят митинг или демонстрация, тя идваше с дебел бастун и ако някой стражар се опитваше да я блъсне, веднага стоварваше бастуна си
