— Работа!… — почти едновременно отговориха работниците.
— Но откъде да ви намеря работа?… — враждебно попита господин генералният директор. — Аз приех толкова работници, колкото ми са необходими. А да приема повече, не мога. „Никотиана“ не е благотворително дружество.
— Но ние гладуваме!… — тъжно забеляза работникът, който беше облякъл сватбената риза на жена си.
— Какво да правя?… — Борис повдигна рамене. — Потрайте до следващия сезон.
— Дотогава ще изпукаме, синко!… — произнесе жената. — Ще измреме от глад.
— Не се умира толкова лесно.
— Питай охтичавите!
— За охтичавите да си блъска главата докторът.
Борис протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец върху бюрото.
— Как?… Нищо ли няма да направите? — глухо попита представителят на патриотичните работници. — С това излагате комитета на безпартийните и давате коз в ръцете на комунистите.
Борис отегчено запали цигара. Влезе разсилният.
— Повикай Баташки! — каза Борис.
— Дай ни работа, синко!… — почна да хленчи жената, като избърса няколко сълзи. — Господ да дава здраве на тебе, на жена ти и на децата ти…
— Ние не сме лоши хора!… — уверяваше работникът с бистро-сините очи. — Само дето сме сиромаси… Това е!… Инак почитаме държавата…
Но Борис не слушаше. Делегацията на безработните, хленченето и речите им, смешното им бъбрене — всичко това му се струваше досадно и глупаво като случайно стъпване в кална локва.
В канцеларията влезе Баташки, потен и запъхтян.
— Кой ви пусна тука, бе? — изруга той веднага, като видя работниците и отегченото лице на Борис.
— Климе, пазачът… — отговори жената.
— Не ви ли е срам?
— От що да ни е срам? — попита младият работник.
— Така ли се влиза?… Тука да не е аврамов дом?
Баташки погледна виновно господаря си.
— Колко души можем да приемем на работа? — попита Борис.
— Нито един. Избрал съм най-добрите.
— Ще приемеш още десет души!… — заповяда господин генералният директор. — С тези включително.
Той посочи великодушно делегатите. Баташки ги измери враждебно от глава до пети.
— Само толкова ли ще приемете? — горчиво попита делегатът на патриотичните работници. — Какво са десет души?… По списък има хиляда и осемстотин в града.
— А ти какво искаш? — кимна Баташки. — Да храним всичките ли?
Младият работник гледаше тъжно пред себе си. Формулата на аптекаря за помирение между труда и капитала се беше провалила напълно.
— Хайде, измитайте се!… — грубо напомни Баташки. — Какво чакате още?… Нали чорбаджията ви прие на работа!
Младият работник тръгна мрачно към вратата. Другарят му и дребната женица се изнизаха след него, мърморейки щастливо благодарности.
— Гиди шмекери!… — произнесе Баташки, сякаш работниците постъпваха на безплатна издръжка във фирмата.
На третия ден Борис отиде да обядва у родителите си. Той бе построил за тях една малка и удобна къща, която трябваше да реабилитира семейството за миналите унижения.
Бившият учител по латински сега минаваше за един от първите и най-влиятелни хора в града. Той се пенсионира, стана председател на читалището и на местния клон на организацията „Отец Паисий“. В тържествени дни произнасяше пред гражданството речи, изпълнени с латински цитати, които шегобийците запомняха и после повтаряха в кафенето, като обезобразяваха невежо синтаксиса и падежите на благородния език. След успехите на сина си в търговията той прояви диктаторския характер на древните римски консули. Никакъв почин в града не можеше да се подеме без негово одобрение. Дори упорството му понякога стигаше до такива размери, че кметът, по въпроса за постройката на хали, които щяха да накърнят останките на някаква римска баня, бе принуден да подаде оставка. В тоя спор Редингота прояви желязна неотстъпчивост, като използва връзките и влиянието на сина си в министерствата. Оставката на кмета беше приета и халите се построиха на друго място.
Майката, напротив, сякаш пазеше спомена от горчивината на миналите унижения, си остана затворена. Предложиха й да стане председателка на женското дружество, но тя отказа и прие да влезе само в почетния, но не много известен комитет, който ръководеше издръжката на едно сиропиталище. Тя си остана все тъй тъжна, скромна и загрижена както преди. Болестта на Мария я беше покрусила дълбоко. Катастрофата в семейния живот на Борис я караше да мисли с тревога за бъдещето му. Отмерената и добродетелна Мария трудно можеше да се замести с друга жена. Тя вярваше наивно, че Борис е потресен от нещастието.
Скоро след нещастието с Мария тя получи писмо от Павел. Той й съобщаваше, че се намира в Париж и ще замине доброволец в испанската война. От последното му писмо, писано в Марсилия, се разбираше, че е изгонен от Аржентина поради участие в стачки из петролната област.
По същите незнайни и опасни пътища на конспирацията вървеше и Стефан. Той беше арестуван във връзка с някакви позиви и пуснат веднага, но това я разтревожи дълбоко. Струваше й се, че някаква невидима опасност го дебнеше навсякъде.
Коя съдба бе тикнала синовете й по толкова различни пътища?
Понякога тя мислеше за тримата, сравняваше характерите им и се питаше кого обичаше най-много. Но всички й се струваха еднакво мили. Във всекиго имаше нещо особено, по което се различаваше от другите и въплощаваше частица от духа й. Павел беше хубавецът, най-здравият физически и духовно. В него живееше романтиката на младостта й, мечтата за силния мъж, за скитника и бунтовника, който привличаше жените, но нехаеше за тях. Революционният идеал, от който се беше увлякъл, й се струваше необходима форма за бунтовния му и неспокоен дух. Борис изглеждаше духовно ограничен, но олицетворяваше трезвия реализъм, упорството и волята, които бяха стигнали до богатството. Враждебната хладина, с която той се отнасяше към братята си, я смущаваше малко. Но тя никога не можеше да забрави тъжните дни на бедността и униженията, от които Борис измъкна семейството. В него виждаше твърдостта, с която беше победила несгодите на собствения си живот. И най-сетне идеше Стефан. Той беше малко сприхав и самомнителен, вървеше по стъпките на Павел, но го надминаваше по горещината в характера си. В него тя съзираше нещо фанатично, нравствената смелост на мисълта и поведението, към които се стремеше самата, но не можеше да постигне, защото беше слаба, скована от предразсъдъци жена. Опасният път, по който Стефан вървеше, я караше да изпитва още по-голяма привързаност към него.
Тя се гордееше с тримата си сина, еднакво силни и жизнени в това, що преследваха, обичаше ги тъжно и страстно, защото се бяха откъснали от властта й, поемайки своя път в живота, и с неизменния инстинкт на всяка майка мислеше тревожно за съдбата им.
И затова, като видя Борис, тя почувствува отново мъката по своята загубена власт, която някога й позволяваше да поддържа съгласие между синовете си чрез авторитета и нежността на майчините ласки. Борис й се стори още по-далечен и чужд, отколкото преди една година. Сега той идваше у тях за пръв път без Мария. Лицето му беше напълняло, спокойно и самоуверено, сякаш нещастието с жена му не го засягаше никак.
Той целуна почтително ръката на майка си, поздрави малко принудено баща си и от уважение към родителите не се учуди от присъствието на Стефан. Двамата братя протегнаха ръка един към друг и сключиха мълчаливо съгласие с поглед да се търпят помежду си, докато трае обедът. Но майката долови горчиво условната им любезност. Те щяха да дадат само едно театрално представление на несъществуваща братска търпимост в нейна чест. Нищо вече не ги свързваше… Нищо, освен сантименталната сила на спомена, следата от инстинкта към едно същество, което бе страдало заради тях и което сега те по-скоро
