чак на втората или третата среща. Двамата социалдемократи и безпартийните също мълчеха, чакайки директорът да се изкаже. Те не искаха да възразят остро, защото се боеха да не бъдат обвинени в комунизъм, и желаеха от сърце въпросът да се ликвидира с десет на сто. Само Блаже се осмели да вземе думата.
— Струва ми се, че има доста голяма разлика между вашите и нашите грижи — гневно забеляза той. — Не ги смесвайте и не мислете, че пред себе си имате глупаци!…
За миг генералният директор се смути.
— Какво?… — произнесе той. — Какво искате да кажете?
— Казвам просто, че не сме малоумни, за да ни говорите такива лъжи… — продължи Блаже с твърд глас. — Ако тютюневата търговия вървеше зле, капиталите й веднага щяха да се пласират в друг сектор. Фирмите работят за собствени печалби, а не за благото на работниците си. Ако мислеха за нас, децата ни нямаше да боледуват от туберкулоза и да правим стачки… Следователно това, което казахте преди малко, не е вярно.
— Значи, вие продължавате да провокирате!… — гневно извика генералният директор.
— Не провокирам — спокойно отговори Блаже. — Но вие твърдите, че мислите за нашите жени и деца, а това е чиста измислица и ни дразни.
Лицето на генералния директор почервеня от внезапна ярост, което му се случваше много рядко, и вените на слепите му очи се издуха.
— Слушайте!… — извика той още веднъж, като удари силно по масата. — Вие трябва да млъкнете!…
— Не виждам причина за това. Събрали сме се да преговаряме.
— Именно!… Вие саботирате преговорите.
— Просто отговарям на неверните ви твърдения.
— Млъкни бе!… — грубо извика трудовият инспектор.
Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че преговорите се провалиха. Блаже се обърна към инспектора и каза с усмивка:
— Господин инспекторе, благодаря за арбитража ви.
— Вие прекалявате с дързостта си!… — Гласът на генералния директор стана отново спокоен и сух. — Складовете принадлежат на фирмите и фирмите ще определят надниците в тях. Срещу това имате свободния избор да постъпвате на работа или не. Фирмите няма да дадат никакво увеличение. Ако това не ви харесва, напуснете складовете и не ме занимавайте с глупости!…
След това се обърна към инспектора и заяви небрежно:
— Считам срещата за приключена.
Отново настъпи мълчание. Господин генералният директор на „Никотиана“ почна да прибира книжата си в чантата. Делегатите мигаха безпомощно и неволно обърнаха погледите си към Блаже. Тогава последният произнесе високо:
— Господин инспекторе!… Утре всички тютюноработници в страната ще обявят стачка.
Симеон се събуди рано през този ден, измъчен от кошмарни сънища и напрегнат от мисълта за предстоящите събития. Той влизаше в градския стачен комитет на мястото на Шишко, когото полицията бе отстранила след анулирането на избора в първото работническо събрание. Стачката трябваше да се обяви тази сутрин, в осем и четвърт, след събирането на работниците в складовете. Той бе получил телеграма вчера следобед и до вечерта успя да инструктира всички отговорници на нелегалния професионален съюз.
Той остана няколко минути в леглото, загледан в малкото прозорче, през което руменееше зората на тревожния ден, и почувствува внезапно остра, пронизваща тъга. От другата страна на леглото долиташе равномерното дишане на жена му, а до нея, в коритцето, спеше детето. Симеон извърна глава към тях и като видя лицата им, нежни и замрежени в здрача на утрото, почувствува страх, който се превърна внезапно в горест и смут. Може би ги виждаше за последен път!… Може би днес щяха да го убият, арестуват, изтезават до смърт, да го изпратят по незнайни следствени пътища в София, откъдето нямаше да се върне никога!… Но днес бе първият ден на стачката и той трябваше да я поведе. Ако работниците искаха да покажат силата си, да нанесат удар, да смутят правителството и принудят фирмите към отстъпка, трябваше след обявяването на стачката да направят митинг, с риск на улични боеве и кръвопролитие. Той отдавна беше скъсал с колебанията и поел тежка отговорност. Но сега изведнъж, в последния момент, жената и детето го накараха да се смути. В съзнанието му изплува печалната участ, в която бяха изпаднали семействата на другари, загинали вече в борбата. Нима и той трябваше да се хвърли сляпо и безогледно като тях?… Ами тази жена и това дете!… Сърцето на Симеон се сви болезнено. Но той бе свикнал вече да преодолява тия пориви към спокоен живот. След арестуването на Шишко и заминаването на Блаже като делегат той беше единственият, който можеше да поведе стачката в града. Зад него стоеха гладът, мъките и доверието на две хиляди и петстотин работници.
Той дръпна решително завивката и стана тихо, за да не събуди жена си и детето си. Но дървеният одър изскърца и жената се събуди. Тя го погледна сънливо и усмихнато, но после изведнъж очите й се помрачиха от мисълта за тревожния ден. Тя знаеше за телеграмата.
— Колко е часът? — глухо попита тя.
— Пет — отговори Симеон. — В шест и половина трябва да излеза.
В гласа му имаше престорено безгрижие, което я накара да почувствува страх. Тя стана заедно с него и докато той се бръснеше, приготви закуската му. Закусваха оскъдно както всички работници, само с чай и хляб, а млякото, което купуваха, пазеха за детето. Но сега тя наля в чашата му вместо чай мляко, защото знаеше, че днес му предстоеха много тичане и тревоги.
— Какво?… — рече той, когато седнаха да закусят и я видя все тъй омърлушена. — Няма нищо страшно!… Да не си глътнеш езика, ако се вдигне малко врева!…
— Само кръв да няма — въздъхна тя тихо.
— Кръв ли?… — той се изсмя с престорена веселост. — Е, може да има някоя пукната глава, но това е дребна работа… Има ли за детето? — попита той, като сръбна от млякото.
— Ще купя друго — отговори тя.
Въпреки противенето й той отля половината от млякото в нейната чаша и продължи бодро:
— Аз съм от стачния комитет и нас не ни заплашва нищо… Просто ще даваме от някой ъгъл нареждания по хлапетата.
Но тя знаеше, че тъкмо защото бе в стачния комитет го заплашваше най-голяма опасност. Тя си спомни за жестоко потушени стачки в миналото, водачите на които бяха избити или изчезнали. Спомни си дни, в които избухваха работнически вълнения, от площада долитаха викове и писъци, а по улиците препускаха конни стражари и тъпчеха мъже и жени с окървавени глави. Спомни си тревогата, дългите мъчителни часове и горестния копнеж, с които в такива дни чакаше връщането на Симеон и питаше всеки минувач дали не го е виждал някъде. Всичко това можеше да се случи и днес. И затова сега, в ранните часове на този ден, тя изпитваше пак същия ужас от стачките и безредиците, пак същия копнеж към мъжа си, когото щеше да чака, свита от мъка и страх. Все по-черни ставаха мислите й и все по-пълно я обземаше мрачното предчувствие, че тази сутрин го виждаше за последен път. И тогава тя не можа да се удържи и заплака. Едрите, натежали от мъка сълзи почнаха да се търкалят по бузите й и капеха по тъканата покривка на масата. Тя плачеше безмълвно, тихо, със стиснати устни, така както плачат хора пред неизбежна участ. Тя плачеше за мъжа си, за детето си и за себе си, плачеше от мъка за недостижимия, спокоен живот, от гняв към омразната работническа съдба…
— Е, стига толкова!… — произнесе той строго, когато видя сълзите й. — Стига вече!… Да не ме затварят в зандан, та си заронила сълзи като бабичка… Ще обявим стачката и толкова… Отивам да се посмея на Спасуна.
И за да покаже безгрижието си, той почна да подражава как Спасуна кълнеше и се зъбеше на стражарите. При споменаването на Спасуна жената се разсмя нервно, през сълзи.
— Няма да излизаш напред!… — каза тя, като избърса очите си. — Мисли за детето!… Чуваш ли?
— Аз съм генерал сега — рече той. — Само ще командвам… Други ще тичат напред.
Но той си знаеше, че няма да бъде така, че трябваше да излезе напред, ако искаше другите да го
