— Мамо, довиждане!… — извикаха те, както им бе поръчала учителката.
— Елате, бре!… — внезапно произнесе Спасуна.
Децата дойдоха при нея с шарените си торбички през рамо. В пристъп на сурова нежност тя ги погали и целуна по бледите лица. А после, сякаш съжалявайки за постъпката си, която можеше да ги разглези, заповяда навъсено:
— Вървете!… И да си опичате ума, брей!… Утре пак ще отида при даскалицата да питам за вас.
Тя изпуши нервно още една цигара, грабна дебелия чепат бастун на мъжа си и тръгна към града.
И Стефан Морев се събуди рано през този ден. След самоубийството на Макс той продължаваше да живее у родителите си. Сега се боеше да не го арестуват, но вероятността за това беше нищожна. Той искаше да си осигури спокойствие, за да отчете грешките на стачния комитет. Че имаше грешки, в това почваше да се уверява дори Лукан. Но че тия грешки се дължеха не на сектантския курс, а само на недопущането на Стефан в стачния комитет — в това можеха да се съмняват само глупците. Така Стефан прояви порока на баща си: да мисли, че нищо в света не можеше да се свърши без него.
Той се събуди бодър и свеж, но когато седна пред хубавата закуска, приготвена от майка му, съзна тъжно противоречията в живота си.
Той беше комунист, но проявите му цъфтяха под сянката на покровителството, което му създаваше името на богатия всемогъщ брат. Той живееше в къщата на родителите си, но тази къща бе купена с парите, които Борис грабеше от работниците и селяните. Днес избухваше стачката, предстоеха безредици, арести, побоища, но той щеше да ги гледа само като зрител, от безопасно място. Хиляди тютюноработници в тоя час броеха последните си пари, пресмятаха колко дни могат да издържат без хляб в започващата борба, а той закусваше спокойно като бездеен и сит филистер. Десетки партийни отговорници в тоя час се хвърляха със сурово мъжество в мрачното и неизвестно бъдеще на стачните дни, през които можеха да бъдат арестувани, изтезавани, разстреляни, а той чакаше дребнаво да види грешките им…
Разстроен от мислите си, той излезе след закуската на терасата, от която се виждаха градината, улицата и част от площада пред читалището. Майското слънце се издигаше над зелените хълмове около града, в градината пееха славеи, а свежият въздух беше наситен с благоуханието на пролетта. Редингота, съблечен по жилетка, поливаше розите в градината. Майката се връщаше от пазар, а зад нея вървеше момичето с мрежата за покупки.
Стефан погледна часовника си. Наближаваше осем без четвърт. По улицата минаваше всекидневният поток от тютюноработници, които отиваха към складовете — върволици от мъже с мършави лица и вехти каскети, тълпи от жени с басмени рокли и налъми. „Тик-тирик, тик-тирик“ — тракаха налъмите по каменните плочи на тротоара. Червен карамфил или малка алена розичка разхубавяваше тук-таме някое младо и свежо лице. Имаше нещо особено в изгледа на работниците. Те бързаха възбудено, разговаряха тихо, нервно, откъслечно, съзнавайки значението на съдбоносния ден. Стефан ги гледаше и мислите му ставаха все по-горчиви. Никога той не се беше чувствувал толкова откъснат, толкова нищожен, дребен и жалък, колкото сега. „Тик-тирик, тик-тирик“ — продължаваха да тракат налъмите и сякаш се присмиваха на бездействието му. Той се беше превърнал в празен сноб, в безпринципен честолюбец, който скоро можеше да тръгне по стъпките на Борис. „Тик-тирик, тик-тирик“ — смееха се налъмите на работничките. Оставаше му само да кокетира с прогресивни идеи, да се превърне постепенно в човеколюбив маниак като главния експерт на „Никотиана“, който на млади години е бил социалист, а сега, при новината за стачката, избяга с лимузината си на спокойствие в Рилския манастир!… „Тик-тирик, тик-тирик“ — подигравателно чукаха налъмите.
Но всред горчивите мисли, които бушуваха в главата му, той съзна изведнъж, че потокът на работниците събуждаше отново в душата му някакъв пламък, който по-рано беше горещ, силен и подхранван от бедността през комсомолските дни в гимназията. Този пламък беше едновременно порив, надежда и себеотрицание, които се сливаха в гордо съзнание за човешко достойнство и нравствена мощ. Този пламък превръщаше идеята в страстно желана цел, даваше устрем за действие, превръщаше слабите юноши от гимназията в борци за новия свят. И нима той бе угаснал завинаги в душата на Стефан? Да, може би!… Или поне не гореше с предишната сила.
Стефан слезе от терасата и бавно, изпълнен с горчиви и хладни мисли, тръгна към склада на „Никотиана“.
И Лукан се събуди рано през този ден, но не от сън, а от безсъзнанието, в което го бяха повалили палачите в полицията. Той беше арестуван вечерта, в гостилничката при гарата. Какво беше сега, ден или нощ? Къде се намираше, в ареста или подземието? Какво го чакаше, живот или смърт?… Всичко му беше станало все едно, всичко, освен страха да не се помрачи съзнанието му, да не изтърве имената на другарите от нелегалния комитет. Той съзна, че лежеше още в циментовото подземие без прозорци, в което го бяха вкарали след отказа да говори. Подземието беше осветено с електрическа крушка. До масата при вратата намръщен фелдшер в униформа прибираше в металическа кутия спринцовката си. Зад него гледаше гузно уплашено младо стражарче с тъпо лице. Фелдшерът мушна кутията в джоба си и каза сърдито:
— Няма да идвам повече при такива случаи.
Агентът с подпухналото лице го погледна враждебно:
— Що?… Какво рече?
— Нищо — сухо отвърна фелдшерът.
Агентът се изкикоти:
— Докторе, внимавай!… Ще изгорят службицата и пенсийката ти.
— Нека изгорят!… — мрачно каза фелдшерът и тръгна към коридора, последван от стражарчето с изплашеното лице.
Инжекцията върна силите на Лукан. Той почна да вижда, да чува и да съзнава по-добре. Едновременно с това и болките в смазаните гърди, в счупената му ръка станаха по-жестоки, по-нетърпими. Но дори в този момент той отново почна да мисли за стачката. Макс, бедният Макс сякаш имаше право!… Ето, ставаше ясно, че не всички работници щяха да вземат участие в стачката… Твърдостта и волята, която комунистите проявяваха сега, можеше да се употреби в по-решителен момент за по-съществена цел… Лукан не довърши мисълта си. Адските пронизващи болки отново замъглиха съзнанието му. Остана да блещука само една мисъл, едно чувство, един импулс: да не издаде нищо, да изтрае докрай. Още малко и животът щеше да се прекрати. Още малко и палачът щеше да загуби властта си над него. Само съзнанието му да не се помрачи!… Не, нямаше да се помрачи. Лукан отново съзна, че оставаше господар на духа си.
Агентът с подпухналото лице се наведе над главата му, но видя само безформена маса от съсирена кръв, подути мускули и смазаните хрущяли на носа. А после, всред тази маса, загубила всяко подобие на лице, се отвориха и погледнаха със свръхчовешка сила две хладни, метално-сиви очи. Агентът усети страх. Това не бе обикновен, физически страх, а някакво друго, много по-дълбоко смущение, което притъпеното му от ракия съзнание не можеше да определи.
— Куче!… Ще говориш ли? — изхриптя той.
— Нищо не знам — отвърна Лукан.
— Кого чакаше в гостилницата?
— Никой.
Агентът отново почувствува тъмното и дълбоко смущение от тия метално-сиви очи. Стори му се, че през зениците им гледаха заплашително всички жертви, които беше измъчвал досега.
— Слушай бе, човек!… — каза той. — Ако не проговориш, няма да излезеш жив оттук… Ти имаш ли жена и деца?
— Имам — отговори Лукан.
— Говори заради тях!… Кои от работниците познаваш тук?
— Не познавам никого.
Агентът улови счупената му ръка и я разтърси жестоко. Лукан нададе глух, болезнен стон. С нервно кикотене агентът повтори хватката няколко пъти, после пак се наведе над жертвата си. Лукан не можеше да говори и отново отиваше към безсъзнание, но очите му сякаш казваха: „Звяр!… Аз съм по-силен от тебе.“
