стачкува и манипулацията продължаваше. В „Бяло море“, напротив, където складовото дружество се считаше за крепост на социалдемократите и работниците минаваха за най-послушни, петима комунисти бяха вдигнали на крак целия склад. Директорът питаше уплашено какво да прави.
— Не зная!… — разсеяно отговори Баташки, доволен донякъде, че и по други места ставаха безредици. — Остави ги да излязат на улицата и затвори склада.
— А после?… — гласът на директора трепереше от паника.
— После нищо!… Ще му ударим по едно шишенце сливова.
И Баташки се разсмя, възгордян от това, че показваше духовитост и хладнокръвие в такъв напрегнат момент. Но той се боеше, при все че запазваше привидно спокойствие и сучеше самоуверено дългите си черни мустаци. Като всеки способен негодник, който мъчно се поддава на паника, но вижда ясно опасностите, той се боеше определено, физически, боеше се от всяко изпито лице, от всяка пожълтяла ръка, които в тоя момент можеха да се изпречат пред него. В съзнанието му още живееше споменът за настръхналите жени от стачния пост, които някога го бяха повалили с железни бастуни на земята. И затова след разговорите по телефона той пак не посмя да се покаже на прозореца, а продължи да назърта страхливо зад пердето.
Но в тоя момент Баташки се боеше и от друго. Работниците обявиха стачка, ала той не излезе да им говори, не направи нищо, за да убеди поне една част от тях да останат на работа. А в това отношение заповедта на Борис беше изрична и заплашваше с уволнение. Баташки сви разстроено юмруците си. Ами ако шефът поискаше сметка за малодушието му, ако счетоводителят направеше някакъв донос в централата? Напоследък счетоводителят се интересуваше подозрително от салоните за манипулация, усвояваше неусетно техническата работа. Дали не се готвеше да измести Баташки?… И това постоянно шушу-мушу с чорбаджиите, това подхилване заедно с тях по адрес на всичко, което вършеше Баташки!… Ех, че мръсник беше този счетоводител!… Баташки надзърна през прозореца и видя омразния си съперник, застанал спокойно на стълбите между двора и градината. Той беше с цигара в уста, по горна риза и бели панталони. Широко му беше около врата на тоя синковец, нали нямаше никакво вземане-даване с работниците!… Сега вероятно следеше какво ще направи Баташки и с подлия си ум може би съчиняваше вече доноса. Баташки се изпоти. Той си представи гнева на Борис и уволнението, което можеше да последва, ако последният научеше, че не беше направено всичко, за да се задържат работниците в склада. Той си представи горчиво загубата на богато платената служба и на безбройните възможности за странични доходи, свързани с нея. Беше непростимо да се рискува тая златна служба, далаверките при покупките в селата, тайничките комисиони около дребните партиди. И при това заради някаква мигновена уплаха!… Е, Баташки не беше страхливец!… Стори му се глупаво да се бои от някакви си мухльовци, които утре нямаше какво да ядат. Дяволите ще ги вземат тия работници!… Той изпи бързо две чашки мастика, която държеше в шкафчето на бюрото си, и слезе смело по стълбите.
Щом се показа на двора, обзе го предишният страх и желание да побегне веднага назад. От всички страни го посрещнаха с грозно и продължително „У-у-у!…“ Той не съзна, че сега работниците бяха десет пъти по-озлобени срещу него заради македонските пазачи и телените мрежи, които беше поставил в склада.
— Ей, мекере!… — извика някой.
— Баташки, не те ли е срам?… — горчиво и строго му се скара друг. — Ние се борим за хляб, а ти насочваш срещу гърдите ни карабини!…
— Момчета!… — опита се да почне Баташки.
Но думите му се преплетоха. Виковете продължаваха и от всички страни го гледаха враждебни, мършави лица на мъже и жени, които до вчера беше ругал, заплашвал и унижавал. На десетина крачки от себе си той забеляза едрата фигура на Спасуна, облечена в избеляло елече и шарена фуста. Тя беше навела глава и здравите й мускулести ръце стискаха заплашително бастуна. Приличаше на лъвица, която се готви за нападение. Баташки отправи към нея невинен и мазен, дори някак огорчен поглед, сякаш искаше да подчертае трагичната безсмислица на социалните конфликти, които развалят личните отношения. Той изобщо не беше се карал с нея. Но лицето на Спасуна отвърна с обезпокоителна, каменна неподвижност. Такъв вид имаше тя винаги, преди да извърши някоя лудория. Все пак Баташки се поокопити малко и почна да говори. Той заекваше страхливо, а думите му, мазни и глупави, предизвикаха смях между работниците.
— Аз виждам хала ви!… — уверяваше той, насърчен донякъде от това, че работниците отвръщаха на думите му само със смях и подигравки, но без гневни апострофи. — Ама чакайте малко, бе джанъм!… Помислете си!… Стачка ли е, не ми го хвали… Чунким голяма файда… Зян за нас, гладория за вас… — Гласът на Баташки ставаше все по-самоуверен. — Нека всеки от вас си реши сам!… Който иска, нека си стачкува, пък който не иска, оставете го да се върне…
— Трай, куче!… — внезапно изрева Спасуна.
Гласът й процепи целия двор. Тя повдигна отсечено бастуна си и направи няколко крачки напред, сякаш щеше да връхлети върху Баташки. Като видя това, последният се обърна веднага и хукна панически нагоре по стълбите. Спасуна и работниците почнаха да се превиват от смях.
Докато ставаше всичко това, проявиха се и слабостите в подготовката на стачката. Тълпата все още гъмжеше безредно и губеше ценно време, а ръководството се маеше някъде. Започнаха изклинчванията. Страхливите и подкупените офейкваха един след друг, като даваха всевъзможни извинения за необходимостта да се отделят за малко. Един се кълнеше, че жена му щяла да ражда. Друг казваше, че забравил да купи на децата си хляб. Трети уверяваше войнствено, че щял да дойде на площада, но искал да вземе от къщи бастуна си. Ставаха дребни спречквания, разнасяха се дюдюкания и подигравки. В лицата на всички тия шмекери и страхливци прозираха утрешните стачкоизменници. В това време се появи Симеон, който обикаляше складовете, придружен от няколко души на легалния стачен комитет. От входа на двора, без да влиза вътре, той покани работниците към твърдост, дисциплина и спокойствие в започващата борба.
— Ние ще успеем — каза той, — ако покажем, че не се боим и ако всеки от нас изпълни дълга си към работническата класа!…
После той даде някакви нареждания на партийната отговорничка, погледна часовника и тръгна към другите складове. Работниците тръгнаха към площада в гъста маса.
Те вървяха мълчаливо, с безредни, но твърди стъпки. Неколцина шегобийци се опитаха да повишат настроението, но смехът им остана без отговор. Неизвестността потискаше всички. Дори най-самоуверените очакваха тревожно появата на полицията. Тя щеше да изникне ей-сега, след две-три улици и тогава щеше да стане нещо съдбовно, от което зависеше ходът на стачката. Някои събираха камъни. Други намериха пред една затворена бакалница празен сандък, разковаха го и взеха дъските със себе си. Мъжете излязоха напред, а жените и момичетата останаха да вървят след тях. Спасуна предложи да стане обратното, като твърдеше, че полицията ще се реши по-трудно да бие жените и децата. Но мъжете не допуснаха това. Все пак те я приеха да върви между тях, в челната група. Тя каза няколко смехории, с които развесели работниците около себе си. Но след това пак настъпи мълчание. Стотици очи се взираха втренчено и очакваха появата на сините униформи.
Зад ъгъла на съседната улица се чу глух тропот от много стъпки. Мълчанието стана пълно. Лицата на работниците се изопнаха, ръцете им стиснаха конвулсивно бастуните, тоягите, камъните. Но после всички отдъхнаха. Зад ъгъла се показа тълпа от други стачници. Бяха работниците от складовете на „Братя Фернандес“ и „Бяло море“, заедно с малката група от „Източни тютюни“, която все пак се беше решила да стачкува. Лавината на гладните се уголеми. Сега тълпата възлизаше на не по-малко от осемстотин души. А в същото време всички съзнаха, че към площада отиваха други маси от други стачкуващи складове. Работниците съзнаха ясно силата си и настроението се повиши отново. Но тъкмо тогава се появиха двама пеши стражари, които щом видяха тълпата, обърнаха гръб и се върнаха тичешком назад. Бягството им развесели малко стачниците и предизвика прибързани, шеговити коментарии. Почти веднага след тях се показа цяло полицейско отделение, разгънато в гъста верига. Стачниците разбраха: инспекторът пазеше конния ескадрон за площада или може би този ескадрон беше зает вече да разгонва стачниците, които прииждаха от складовете в западната част на града. Пред стражарите вървеше тънък старшия с руси мустачки и палка в ръка.
