И Чакъра се събуди рано през този ден, но не бодър, а измъчен от кошмарните сънища, които беше сънувал през нощта. Някаква зелена отровна змия го преследваше непрекъснато през цялата нощ. Той се опитваше да настъпи главата й с ботуша си, но не успяваше. Змията избягваше някъде, а после отново връхлиташе върху него. Най-после Чакъра се събуди, облят в студена пот. Той не можа да си спомни дали змията го беше ухапала или не. И понеже сънищата имаха голяма предсказваща сила, на сутринта той отвори един малък, пожълтял съновник, останал от баща му. В съновника пишеше: „Змия ако сънуваш, зло от жена ще видиш.“ Чакъра го затвори мрачно. Така!… Сънят му съвпадаше напълно с нещата, които от една година само подозираше, а от вчера знаеше бяло на черно.
Намусен и зъл, Чакъра отиде при умивалника, насапуниса лицето си и почна да се бръсне. Снощи шпионите бяха донесли, че днес работниците щяха да обявят стачката, но това не го интересуваше никак. Черните мисли идеха от поведението на Ирина. Все по-ясни ставаха хорските намеци от една година насам, че дъщеря му е любовница на Рединготчето, което Чакъра продължаваше да презира. Въпреки способностите му и грамадното богатство, което натрупа, средният син на Редингота си оставаше за него мръсен тип, момче без чест и достойнство. Цялата околия пищеше от шкартото и грабителството на чиновниците му. Понякога Чакъра се мъчеше да открие каква е разликата между един обикновен разбойник и генералния директор на „Никотиана“, който така безнаказано обираше производителите, но не успяваше. В такива моменти Чакъра виждаше много събития под друга светлина. Ето двамата братя на Борис, макар и комунисти, си оставаха сякаш по-достойни за уважение. Малкият например имаше възможност да стане голям чиновник във фирмата и да заживее на широка нога, но ходеше одърпан и ругаеше навсякъде безчинствата на „Никотиана“. Той не изнудваше и не ограбваше никого, не беше скандализирал никакво момиче в града. Защо го наричаха нехранимайко, а брат му — пладнешки разбойник — провъзгласиха за почетен гражданин на града?… Но това бяха еретични, забъркващи мисли, които смущаваха стражарската чест на Чакъра. Той ги прекъсваше веднага.
Все тъй мрачен и сумтящ недоволно от изхабения бръснач, той продължаваше да стърже бузите си до посиняване. Сега вече той знаеше с положителност, че дъщеря му е любовница на Борис Морев. Разбира се, отначало никой не се осмеляваше да му каже направо това. Той го долавяше само по внезапните замълчавания, по особените погледи на хората, когато ставаше дума за Ирина. Той го усещаше по щедрите цени, на които „Никотиана“ купуваше максула му, по дълбоките до земята поклони, с които Баташки го поздравяваше на улицата. Имаше нещо непоносимо двусмислено в тия поклони и раболепната усмивка, която ги придружаваше. Най-после Чакъра разбираше това и по промяната в държането на самата Ирина. През ваканциите тя идваше в града само за два-три дни, беше разсеяна, отегчена и бързаше да се върне в София под предлог, че имаше усилена работа около стажа си. Нещо свенливо и миловидно беше изчезнало завинаги от израза на лицето й. Наистина, тя беше станала още по-красива, но гъсто начервените устни, острият и сигурен поглед, уплътненото контраалто на гласа й, заедно със свободните движения и цигарите, които пушеше, дразнеха Чакъра. Все пак той не беше още сигурен в подозренията си и отдаваше всичко на новия живот, който дъщеря му водеше в София. Но вчера — тоя ден беше черен за него — един от колегите му разкри цялата истина. Колегата беше от един набор с Чакъра и родом от градеца, но работеше в София и стоеше на пост пред японската легация. Той беше дошел да прекара малката си отпуска в къщи и след ракията с хубаво мезе, която пиха в една кръчма, попита Чакъра намръщено:
— Как е дъщеря ти?
— Довършва учението — неохотно отвърна старшията.
— Защо ти трябваше да я учиш!… Момиче е — почтеният и възрастен колега от София се намръщи още по-силно. — Аз дадох моята в стопанско училище да ми е мирна главата.
— Защо?… Да не си чул нещо за Ирина? — попита Чакъра, болезнено чувствителен на тая тема.
— Боли ме, но трябва да ти го кажа… — съчувствено рече стражарят от София. — Видях я няколко пъти в колата на Морев по шосето за Чамкория… А вече втори път идва в японската легация пак с Морев и двама германци. Не ми харесва това, Чакъре!… Не е хубаво младо момиче като нея да ходи нагоре-надолу с тия женени чапкъни…
Нещо притисна до задушване гърдите на Чакъра. Зави му се свят. От устата му се изтръгна хриплив звук, подобен на въздишка и безпомощно охкане, но смесен с ярост.
— Ти… видя ли това с очите си?… — глухо произнесе той.
— Че как?… Да не измислям?… — рече старшията от София, а след това почна да успокоява колегата си. — Слушай, брат!… Може пък да няма нищо лошо. Младите обичат да се веселят. И моята хубостница се въртеше с разни калпазани, но после я омъжих, народи деца и миряса.
Побеснял, но ням като камък, Чакъра се прибра в къщи, без да казва нищо на жена си. След обед не отиде на работа — за пръв път проявяваше такава небрежност — и прекара остатъка от деня в мрачно пиене на ракия, все така мълчалив, с помътнели очи. Привечер той се разбесня неочаквано, счупи няколко чаши и ругаейки безумно, удари плесница на жена си, която винаги беше настоявала Ирина да следва в гимназията и университета. Той беше напълно уверен, че всичко идваше от това. Виковете му събраха съседите, които с искрено съчувствие почнаха да го успокояват. Едни го съветваха да не мисли лошо за дъщеря си, а други, познавайки старите връзки между Ирина и Борис, изказаха предположение, че работата може да вземе добър край. В града знаеха, че жената на Борис страдаше от тежка болест и всеки ден я чакаха да умре. Но тия предположения оскърбиха още повече достойнството на старшията. Като изтрезня малко, той се успокои, а към девет часа вечерта го повика в участъка един от полицейските инспектори. Чакъра се изправи пред него с мътен поглед и стиснати устни.
— Е, бай Атанасе, остави момичето на мира!… — свойски каза инспекторът, осведомен за буйството на старшията в къщи.
Той беше тънък рус младеж, завършил право и полицейска школа, с модерни разбирания върху живота и умни, но странно подвижни и неприятни сини очи. Чакъра мълчеше. Той мислеше тъпо какво точно не му харесваше в тия очи. Това бяха остри, цинични, готови на всичко очи. В тях имаше нещо от бързат схватливост на Рединготчето и умението му да използва хората.
— Какво от това, че дъщеря ти се е разхождала с някого!… — продължи инспекторът с известна строгост. — Голямо чудо!… Я не ставай за смях пред хората!… На дъщеря ти всеки ще свали шапка, а ти я хокаш… Може ли така?
Чакъра продължаваше да мълчи. Никога и за нищо на света той нямаше да се съгласи, че на дъщеря му е позволено да прави автомобилни разходки с женени мъже.
— Сега друго!… — Гласът на инспектора стана напълно служебен. — Утре тютюноработниците ще обявят стачка… Има сведения, че комунистите готвят митинг, а ти си опитен в тия работи. Това исках да ти кажа… А сега иди да се наспиш и да помислиш какво ще правим утре.
Чакъра си тръгна към къщи, но оскърбената бащина чест продължаваше да се бунтува в душата му. На предупреждението за стачката той не обърна никакво внимание. Какво значение имаше стачката сега, когато собствената му черга гори, когато дъщеря му е станала изтървано момиче, развратница, парцал… Той се върна в къщи смазан от деня, легна и заспа. А кошмарният сън за змията, която не бе никой друг освен дъщеря му, го накара да се събуди още по-мрачен и съсипан сутринта.
Чакъра изкара с бръснача последната контра, изми се и почна да трие мораво-червеното си лице със стипца. Той правеше това с отчаян и безпомощен гняв, като продължаваше да не мисли за стачката. Тя оставаше някъде по периферията на съзнанието му. Не го вълнуваше ни тревожното донесение до инспектора, че работниците готвят митинг, ни наблюдението, което беше направил от двадесет години насам, че стачките ставаха все по-големи и потушаването им все по-кръвопролитно. Сега цялото му същество беше погълнато от дивото и мрачно решение, което беше взел и което щеше да изпълни с всичката тирания на непреклонния си характер: да прекрати следването на дъщеря си, да я затвори в къщи като в манастир и да я омъжи за някой прост, но силен мъж, който умееше да се справя с разхайтени жени. Да, той щеше да направи това, без да му мигне окото. Много беше се размекнал напоследък той и много лесно оставяше жена си и дъщеря си да се качват на главата му.
Като взе това решение, Чакъра се успокои и закуси изобилно с мляко. След това облече тъмносиния си мундир със сребърни нашивки върху пагоните, удари с пръчицата си по юфтените ботуши, лъснати грижливо от жена му, и тръгна към участъка, все тъй намръщен и зъл, но изпълнен с достойнството на решението, което бе взел.
