— Назад!… — извика старшията. — Пръскайте се!…
Срещу него се спусна Спасуна, но другарите й успяха благоразумно да я задържат.
— Що бре, катил?… — изрева тя.
— Назад!… Назад!… — все по-истерично и неуверено викаше старшията, смутен от постъпката на Спасуна и грамадното числено превъзходство на стачниците.
Хората му не бяха повече от тридесет души. В настъпилата тишина, в която се чуваше само тропот от обувки, налъми и ботуши, гласът му отекваше някак безпомощно.
— Ще се справим, другари!… — бодро каза някой. — Малко са!…
— Смело напред!… — извика друг.
Разстоянието между полицаите и стачниците ставаше все по-малко.
— Назад!… Ще дам заповед за стрелба!… — продължаваше да крещи старшията.
Той измъкна внезапно пистолета от кобура си. Същото направиха и другарите му. Челната група на стачниците трепна, но продължи да върви напред все тъй непоколебимо. Първата уплаха при вида на полицията беше отстъпила място на предишната мрачна решителност. Сега всички съзнаха, че тридесетина стражари не представляваха нищо пред тълпа от седем или осемстотин души. Дори най-несмелите виждаха, че старшията ще се реши мъчно на кръвопролитие. Впрочем това личеше от паниката в гласа му.
— Зелен е — каза някой.
— Гащите му треперят!…
— Ще ги удавим с плюнката си.
Но докато стачниците се подиграваха така, старшията, а след него и другите полицаи, дадоха внезапно няколко изстрели. Тълпата се спря и като вълна, която се беше ударила в стена, ливна назад. Настъпи суматоха. Чуха се писъци.
— Бягайте!… — панически извика някой. — Стрелят на месо!…
Но това бяха изстрели във въздуха, които изплашиха само жените. Разчитайки на уплахата, стражарите се втурнаха напред и почнаха да бият с палките си. Но Спасуна и ветераните от минали стачки, които бяха в челната група, отговориха на палките с бастуни. Старшията изигра картата си и всички разбраха, че беше новак. Като влязоха в допир с първите редици на тълпата, стражарите не посмяха да напреднат, тъй като можеха да бъдат заградени от нея и тогава положението им щеше да стане плачевно. Един от тях гръмна още веднъж с пистолета си, но стачниците разбиха главата му с камъни. Като съзнаха тактическата грешка на началника си, останалите полицаи хукнаха бързо назад. Първата схватка завърши в полза на стачниците. Старшията съзна унизено това. Лицето му лъщеше от пот. Той беше едновременно уплашен и разгневен. Като се окопити малко, той събра хората си и ги поведе отново напред. Стражарите го последваха неохотно.
— Не се бойте от дознания!… — насърчи ги той мрачно. — Това са предатели… разрушителни елементи… Имаме черно на бяло да ги спрем!…
В същото време той даде изстрел и рани един от стачниците в крака. Удареният изохка глухо, улови коляното си и се строполи в праха. Двама души го изнесоха веднага на тротоара. Това разколеба задните редици, но челната група на ветераните изсипа отново градушка от едри камъни върху полицаите, които не смееха вече да излязат много напред и почнат ръкопашен бой. Старшията им каза да не се боят от дознания, но не беше дал заповед да се стреля на месо. Искаше да прехвърли върху тях отговорността тоя синковец!… А после, ако имаше убити и станеше обществен скандал, тяхната службица щеше да изгори. Съзнавайки това, те отстъпваха заднешком пред тълпата, която напредваше към площада все повече и повече. Положението ставаше критично. Разстроен, потен и блед, старшията обръщаше постоянно назад изкривеното си от смущение лице. Къде се бавеше ескадронът?… Защо не идваше ескадронът, който само за една минута можеше да пръсне без никакво кръвопролитие тази ужасна тълпа?… Но той не знаеше, че в този момент полицейският ескадрон тъпчеше и разпръскваше с бичовете си други работнически тълпи. Старшията се обърка съвсем и почна да разсъждава като подчинените си. Тоя страхливец, инспекторът, искаше да прехвърли отговорността върху него!… Лесно е да се пъчиш с късичката си шпага и да даваш неясни нареждания. Старшията почувствува гняв. Той съзна, че сега кариерата и службата му висяха на косъм. Ако не спреше и оставеше работниците да стигнат до площада, там те можеха да се съединят с други стачници и да станат още по-страшни неща. А после началството щеше да търси отговорности и да обвини старшията в негодност, малодушие и липса на такт. Да, в малодушие, ако не стреля, и в липса на такт, ако стреля!… Иди ги разбирай тия какавани!… Само се хилят, зяпат жените и пият вечер ракия с директорите на складовете!… Старшията беше природно интелигентен мъж и вечер учеше като частен ученик за гимназиална матура. Понякога, късно през нощта, когато угасваше лампата, пред въображението му изникваше примамливо Висшата полицейска школа, а зад нея — къса шпага и сребърни пагони на инспектор. Да, той се надяваше, че тия пагони щяха да го измъкнат завинаги от низините и грубостта на живота!… Да, трябваше да се стреля на месо, дявол да го вземе… И старшията пое дъх да даде командата. А работниците усетиха сякаш това по израза на лицето му и несъзнателно забавиха крачките си.
Но тъкмо тогава старшията забеляза ново усложнение. Неизвестно откъде, в челната група на стачниците беше изникнало малкото Рединготче. То разбута другарите си, излезе напред и вдъхна смелост на разколебаните стачници.
— Стражари!… — извика Стефан колкото му глас държи.
— Смеете ли да стреляте?… Мислете за отговорностите!…
— Вие мислете, господин Морев!… — отговори старшията, но толкова тихо и неуверено, че работниците не го чуха, а на стражарите се стори жалък.
Той нарече неволно Рединготчето „господин Морев“ от уважение към могъщия му брат. Той съзна мигновено, че дори инспекторът, дори самият директор на полицията не биха дали никога заповед да се стреля по тълпа, в която се мотаеше братът на големия тютюнев господар. А цялата парадоксалност на положението — това, че единият от братята беше милионер, а другият комунист — той отдаде на някакво особено съглашение между двамата, което не му влизаше в работата. Той беше свикнал само да се приспособява към скритите подбуди на силните. Появата на Стефан му показа един възможен изход от положението: той трябваше просто да остави стачниците да стигнат до площада и нищо повече. Вместо команда за стрелба старшията заповяда на подчинените си да приберат оръжието. Стражарите изпълниха командата с облекчение, а работниците почувствуваха, че появата на Стефан ги спаси от кръвопролитие.
— С нас е!… — казаха някои. — А ние не вярвахме.
— Ще видим после — скептично забелязаха други.
— Какво искаш?… Ето го на опасно място.
— Хм!… Опасно, но не и за него… Смее ли полицията да стреля върху брата на Морев?
Ала всички съзнаха, че поне сега малкото Рединготче им беше необходимо. Това убеждение се засили, когато Стефан почна да им говори, че трябва да останат твърди докрай.
— Какво?… Боите ли се?… — викаше той. — Е, ще паднат няколко души от нас, но без това не може.
— Нека паднат!… — отговаряха работниците. — Стига да успеем.
— Всичко зависи само от нас.
— Как само от нас?
— Ей така!… — Стефан вдигна свития си юмрук във въздуха. — Ако им покажем зъбите си на площада… ако видят, че не се шегуваме и че някоя нощ складовете им могат да пламнат…
— Добре де, а после?… — попита един със скрито съмнение, че Рединготчето беше провокатор.
— После пак всичко зависи само от нас!… Ако сте избрали за постове истински мъже, а не баби, и ако тия мъже се справят с подкупените истифчии… След десет дни тютюнът ще почне да мухлясва дори ако самите господари дойдат да правят алабура на денковете си.
— Вярно!… Там ги боли.
— Там зер!… Тогава ще дадат и тридесет наето повишение, но трябват здрави юмруци и малко кръв.
— Слушай!… — каза един денкчия от склада на „Никотиана“. — Ние сме прости хора и не можем да разберем някои неща… Брат ти е богаташ, а ти вземаш нашата страна. Каква е тази работа?
— Аз нямам нищо общо с брат си!… — гневно извика Стефан.
