поздрави. Между двамата старши съществуваше скрита враждебност. Младият обичаше да гуляе с цивилните агенти, а старият не харесваше това. Докато Чакъра, водейки групата си и замаян от мрачното откровение на мислите си, отиваше с механически стъпки към тълпата, през отворения прозорец се разнесоха истеричните крясъци на околийския началник:
— Напред!… Разпръснете ги!… Стреляйте!… — викаше околийският, обезумял от това как щяха да го изложат и наклеветят в бездействие кметът, фирмите и войводата Гурльо.
Чакъра и хората му вървяха бавно напред, без да обръщат внимание на крясъците. И сякаш разбираха в тоя тежък момент, че някаква зловеща сила им заповядваше несправедливо да изложат живота си на опасност заради печалбите на фирмите. Чакъра съзна: през устата на околийския викаше мафията, която стоеше над всичко и управляваше всичко. И не околийският, а тя заповядваше да се разгонят гладните хора.
— По-скоро!… — отново долетяха крясъците на околийския. — Страхливци!… Ще ви дам под съд!… Ах ти, старо магаре, сега ли почна да трепериш за кожата си!… Предай командването на другия старшия!…
— Приемам го!… — раболепно отвърна младият старшия. Чакъра трепна и дойде на себе си, сякаш го бяха ударили с камшик. Мислите, които го вълнуваха преди малко, изчезнаха изведнъж. В главата му се образува някаква празнота — безсмислицата на нищото, което беше тъпо като всяко нищо, ала го облекчи от трагизма на противоречията. И всред това нищо виковете на околийския началник събудиха у Чакъра само рефлекса на дисциплината, дребното и жалко чувство на служебна чест, което мафията дресираше умело в слугите си. Сега Чакъра съзнаваше само, че околийският началник го обвиняваше в страх и нареждаше да предаде командуването другиму. Страх?… От що страх?… Хайде де!… Чакъра изпъчи атлетичните си гърди и стисна бича. Честолюбието и навикът на дългогодишната служба го превърнаха отново от мислящ човек в покорен автомат.
— Стой!… — извика той на младия старшия. — Аз ще командвам хората си!… А ти напирай с другата група откъм хотела.
— Но господин началникът… — опита се да противоречи старшията.
— Марш оттука!… — извика Чакъра.
Той захапа свирката си и даде сигнал. Стражарите притичаха и се сгъстиха около него като послушни пилци. Чакъра им заповяда да се разгънат във верига и ги поведе към тълпата. Същото направи и младият старшия от другата страна на площада. Когато видяха, че полицията отново идва към тях, стачниците се приготвиха да я посрещнат. Въоръжените с тояги и дъски излязоха напред, като образуваха нещо подобно на фаланга, други се сгъстиха около масата, върху която говореше Симеон, а трети, предимно жени и момичета, побягнаха към съседните улици. Старшията стигна до живата човешка стена и произнесе глухо:
— Хайде, момчета!… Вървете по домовете си!…
— Чакъре!… — каза някой. — Защо си дошел да се потиш заради думбазите тук?… Върви да пиеш ракията си в къщи под сянката на ореха.
— Ще го направя — отговори Чакъра. — Но искам да свърша първо работата си с вас.
Той улови смелчагата за яката и с бързо движение го откъсна от фалангата. Стачникът — дребен и слабичък — се строполи от тласъка на земята, но другарите му не реагираха. Едрата атлетична фигура на Чакъра им внушаваше страх. Освен това всички знаеха, че той бе почти единственият честен полицай в града и не проявяваше никога излишна жестокост.
— Момчета, ще се бием!… — мрачно предупреди старшията, когато видя, че никой не мърдаше.
— Бий, Чакъре, бий!… — горчиво произнесе падналият. — За това ти плащат!…
Той се изправи, но двама стражари го уловиха веднага за раменете.
— Срамота е, бай Атанасе!… — с укор каза друг. — Ти си разбран човек.
— Остави ни да свършим събранието си мирно и тихо.
— Не може така, господа!… — високо извика Чакъра.
Това „господа“ показа служебна строгост, но в него имаше и желание да се избегне кръвопролитието. Употребата на оръжие изпълваше Чакъра с отвращение. Сега той проявяваше съзнателна мудност и разтакаше изпълнението на заповедта с тайната надежда, че през това време ескадронът можеше да пристигне и да разгони тълпата само с бичове.
Но положението се влоши изведнъж от една работничка, която наричаха Църна Мика.
— Ей, кръвопиец!… — извика тя възмутено. — Моревчето направи щерка ти гювендия, а ти си дошел да ни биеш!…
Някои се разсмяха. Стрелата беше отправена сполучливо и удари Чакъра в най-болезненото място.
— Що?… — изрева той като ранен звяр.
— Дъщеря ти е гювендия!… — повтори Църна Мика сред язвителния кикот на останалите жени.
Бичът на старшията описа широка дъга и плесна върху шията и гърдите на Църна Мика, която нададе пронизителен писък. В същия миг един железен бастун се стовари светкавично върху китката на старшията. Чакъра побледня от болка, но не извика. Бичът му почна да нанася безразборни яростни удари върху стачниците. Като видяха това, подчинените му се хвърлиха в атака с палките. Тълпата нададе глухи, болезнени викове. От другия край на площада екнаха изстрели. Стражарите на младия старшия си служеха отново с пистолети.
В това време Чакъра долови внезапно гласа на един от подчинените си:
— Господин старши, Спасуна!… Пазете се от Спасуна!…
Чакъра се обърна назад и видя разкривеното, облято с кръв лице на Спасуна. Държейки бастуна си като брадва, тя замахваше с всичка сила към главата на старшията. Чакъра не успя да направи дори опит да отскочи назад — тъй късно беше предупреждението. Но в светкавично късия миг, преди ударът да смаже главата му, той видя как един от стражарите насочваше почти от упор пистолета си в гърдите на Спасуна. Чакъра се строполи на земята, а върху него, пронизана от куршума, падна Спасуна. В това време тълпата се смути, разколеба и хукна панически към булеварда за гарата. С разпенени коне към площада препускаше полицейският ескадрон.
XIV
На Чакъра устроиха тържествено погребение, което изпълни градеца много повече с приказки за дъщеря му, отколкото за заслугите му. Всички съзнаха, че старшията едва ли щеше да бъде изпратен до гробищата с толкова почести, ако господин генералният директор на „Никотиана“ не беше съобщил на Баташки, че ще дойде на погребението. Като научиха това, кметът и полицейският инспектор вложиха такова старание в подготовката на церемонията, щото много родолюбиви граждани, които бяха решили да отидат на погребението от почит към старшията, направиха това по-скоро от любопитство.
Пред дома на Чакъра се беше събрала голяма тълпа от скръбни почитатели, зяпачи и клюкари. Съседите гледаха ту големия орех, под който привечер старшията обичаше да пие ракията си, ту изтърканите със счукани керемиди стълби, по които другарите му щяха да изнесат ковчега с тялото. Тия съседи бяха добри, прости хорица, които искрено съжаляваха за Чакъра. Сега те си спомняха за сприхавия му, ала честен нрав и печално цъкаха с език. Това цъкане изразяваше тъга, съжаление и примирен фатализъм.
Една компания от млади хора, напротив, очакваше церемонията с иронична почтителност и свойствения й навик да се подиграва на простолюдието. Тя бе застанала на тротоара пред къщата на старшията и упражняваше остроумието си с къси забележки. Синът на бившия народен представител, чието лозе граничеше с това на Чакъра, бе дошел с кучето си и като преброи свещениците, намери числото им забавно голямо за скромния ранг на старшията. Този младеж беше все тъй хубав, но малко подпухнал от годините и от провинциалния навик да злоупотребява с ракия.
— И началникът на гарнизона е тук!… — каза инженерът от пътно-паважното отделение на общината.
Той произхождаше от околните села, но компанията на хай-лайфа го беше приела великодушно в средата си, понеже бе свършил на запад и играеше бридж.
— Липсва само представител на правителството — добави дъщерята на първия адвокат в града.
