служебен разговор върху елегантността.
— Викторе, занесе ли италианския поплин на шивача?… — попита експертът, като се тръшна шумно върху леглото.
— Да — отговори Виктор Ефимич. — Ризите ще бъдат готови утре вечер.
— Кажи му да внимава с яките!… Поставя калъфчетата за банелите много навътре и ръбът на яката се набръчква.
— Ще му кажа — увери Виктор Ефимич, съзнавайки всичката важност на поръчката.
— Внимавай да не забравиш!…
Костов се протегна в леглото. Стори му се, че в грижите, които полагаше за яките си, имаше някаква безкрайна, унизителна глупост.
— Мръсно нещо е животът, Виктор Ефимич!… — произнесе той внезапно.
— Така изглежда винаги след полунощ — сполучливо забеляза руснакът.
— Прав си!… — някак успокоено рече Костов. — Лека нощ.
Виктор Ефимич излезе почтително от стаята. Костов протегна ръка да угаси лампата върху нощната масичка, но пръстите му напипаха вместо бутона едно писмо, което стоеше върху нощната масичка от петнадесет дни и чакаше да бъде отворено. „Трябва да прочета това писмо най-сетне, дявол да го вземе! …“ — гневно помисли той. Много пъти го обземаше желание да скъса и хвърли писмото в коша, без да види съдържанието му. Спираше го само мисълта, че то е написано от някой дребен, несправедливо уволнен чиновник на фирмата, който търсеше застъпничество. И в името на справедливостта експертът го търпеше от две седмици върху нощното шкафче до леглото си, без да намери време да го отвори. Писмото беше в обикновен, син плик, с полуграмотно написан адрес. Костов го взе, но после се разколеба. Късно беше сега!… По-добре утре. Ала той знаеше, че утре щеше да се събуди късно, към единадесет часа, и едва щеше да намери време за заседанието на един спортен клуб, в който беше почетен председател. По-добре сега!… Най-после Костов надви колебанията си, скъса плика и разсеяно зачете писмото. Лицето му изведнъж побледня. Той препрочете писмото още няколко пъти. След това позвъня и заповяда трескаво на влезлия Виктор Ефимич да го събуди в седем часа сутринта.
Целия предиобед на другия ден Костов снова с колата си между кабинети на министри и висши администратори. Към обед той успя да се снабди със заповед за освобождаването на Стефан, а вечерта седна във влака за крайморския град. И в спалния вагон, въпреки умората през деня, той изпита доволство. Едно ново, непознато чувство бе запълнило през тоя ден празнотата в живота му. Той изпитваше някаква сълзлива и болезнена радост, която беше усетил веднъж, занасяйки коледни подаръци на децата в едно сиропиталище. Най-напред той възнамеряваше да заведе Стефан в някоя дрехарница, после в добър ресторант, след това в удобен чист хотел. Възнамеряваше да постъпи с него така, както се постъпва с хора, спасени от корабокрушение или изтръгнати от нещастие. След това Костов щеше да приобщи младежа към една спортна компания от Тенис клуба, в която влизаха елегантни и хубави девойки от добри семейства, и като му покаже предимствата на буржоазния свят, да го отклони завинаги от пакостната идеология на комунистите. След това не оставаше нищо друго, освен Стефан да влезе в „Никотиана“ и да се превърне в отличен помощник на брат си. Че работите щяха да се развият именно така, експертът не се съмняваше никак. Трябваше само да се вдъхне, тактично и подходящо, дух на примирителност у двамата братя. Като се увери, че всичко щеше да стане тъй, Костов изпита отново тиха радост. Душата му се беше разведрила, а безсъницата от предишната нощ, тичането през деня и равномерното друсане на влака го унесоха в дрямка.
След малко влезе прислужникът на спалния вагон и приготви леглото. Костов почна да се съблича. Той окачи внимателно сакото и панталоните си на дървена закачалка, която носеше в куфара си, а в обувките си постави специални пружини, за да не се разваля фасонът им. После облече пижамата си, легна и дръпна глобуса на лампата. Купето потъна в успокоителна синя светлина. Когато Костов пътуваше в спален вагон, ангажираше винаги цяло купе, за да не го безпокоят непознати.
След четвърт час той заспа щастливо като всички безполезни добряци от света на „Никотиана“.
Прислужникът на спалния вагон го събуди сутринта половин час преди пристигането на влака. Когато експертът слезе от влака, лъхна го свеж морски въздух, наситен с дъх на водорасли. Един железопътен инженер в униформа, дошел по служба в града, му отдаде чест, а лостовият стражар пред гарата удари петите си. И двамата го помислиха за министър, за висш администратор или много важно държавно лице, което не бе зле да поздравят — тъй великолепни бяха сребърно-бялата му коса и високата фигура, облечена в елегантен костюм. Същата почит събуди той и в хотела, където Виктор Ефимич му бе ангажирал предишния ден стая по телефона. Но стаята се оказа лоша и неприветлива, както във всеки провинциален хотел, и той побърза да излезе. Беше още твърде рано да отиде при областния управител, до когото носеше писмо от министър-председателя. За да убие времето, той пи кафе в една сладкарница, прегледа местния вестник, пълен с обявления и лъжи за курортните достойнства на града, и тръгна да се разходи по крайбрежния булевард, засаден с платани и вече оживен от хора с мургави лица, които отиваха на плажа. Небето синееше, повърхността на залива бе набръчкана от леки вълни. Обгорели от слънцето жени, с начервени устни, заглеждаха експерта предизвикателно и сякаш го гъделичкаха с погледите си, а той взимаше отегчен и разсеян вид, който се дължеше по-скоро на навика му да позира, отколкото на действителна досада.
Вървейки по булеварда, той стигна до морската градина и казиното, построено върху стръмния бряг. До плажа се спущаха стълби, чиито площадки бяха украсени с палми и кактуси в големи саксии. Плажът беше дълъг и тесен, с железносив пясък, който, според уверенията на вестника, имаше целебни свойства. Точно до него минаваше дековилна железопътна линия, а от дясната му страна, размесена с мръсотии на пристанището, се изливаше в морето тъмната ивица на миязмите от градския канал. Въпреки ранния час плажът беше вече осеян с голи човешки тела, които висяха по моста, движеха се лениво или лежеха неподвижно върху пясъка като измрели от епидемия. Един високоговорител раздираше въздуха с модни шлагери, от пристанището изрева дрезгаво сирена на параход, а след малко по линията мина влак и обви щастливците на плажа с гъсти кълба от каменовъглен дим.
Костов погледна часовника си. Беше време да отиде при областния управител и раздвижи сложния апарат, от който зависеше освобождаването на Стефан. Той се върна по крайбрежния булевард отново към центъра. Слънцето се беше издигнало високо и започваше да припича, а из въздуха се носеше вече топлата и задушна влага от блатата, които заобикаляха града. От пристанището идеше неприятен дъх на чирози, бакалски стоки и плодове. Главната улица, която водеше от гарата към центъра, сега беше почти безлюдна. Над витрините висяха спуснати платнени навеси, които ги пазеха от слънцето. Пред масите на едно кафене полуголи циганчета събираха угарки от цигари. По сенчестите места на тротоара дремеха нечисти хамали с жълти маларични лица. Беше тихо и някак убийствено скучно. Настъпваха горещите часове, безветрието и сънливата вцепененост на тоя град с лош климат и тропична малария. Настроението на Костов се понижи.
Най-сетне той стигна до областното управление и макар да не беше приемен час, влезе вътре. Двама разсилни бъбреха лениво и тихо в коридора. Една дама с доста съмнителен полусветски вид се разхождаше нервно из коридора. Върху вратата на управителя стоеше внушителен надпис: „Всички посетители да се обръщат първо към секретаря.“ Костов го прочете разсеяно, почука небрежно и без да чака отговор, отвори вратата. Разсилните се спуснаха към дръзкия посетител, но когато видяха внушителната външност и самоуверения му вид, се стъписаха изведнъж. Настъпи миг на мълчаливо и смаяно възмущение. Управителят вчесваше косата си и се наслаждаваше на външността си пред огледалото върху закачалката. Той извърна глава, гледайки изумено ту Костов, ту влезлия с него прислужник. Но експертът изпревари гнева му и се представи с рутината на чиновник от „Никотиана“, който умееше да респектира държавните служители.
— Какво обичате?… — хладно попита управителят.
Той не познаваше силата на тютюневите фирми, понеже по тия места не вирееше тютюн и нямаше такива. Костов му съобщи причината на идването си.
— Нося заповед и писмо от министър-председателя!… — добави експертът, като подаде два плика. — Предполагам, че няма да ме бавите с излишни формалности.
Управителят бе висок червендалест мъж, който държеше за външното достойнство на поста си. Дори да
