настояване на професора тя щеше да публикува наблюдението си в едно немско списание.
Когато Ирина свърши четенето, слънцето клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Морето приличаше на сребърно огледало, чиято повърхност отразяваше светлините на залеза. Беше топло и приятно. По небето летяха чайки. Сред малахитовата зеленина на лозята, напръскани със син камък, се гушеха ярко боядисани вили. От градината идеше благоухание на узрели праскови, свирене на щурци и несвързаното бръщолевене на Мария, която болничната сестра беше извела от стаята й.
Ирина се замисли тъжно върху съдбата на Мария. Лудата навлизаше в последния стадий на болестта си. Приличаше на рефлексен препарат, на безмозъчното същество, което реагираше на всичко с блажено и безсмислено хилене. Дори сумрачните моменти на съзнанието й бяха изчезнали напълно. Сега тя представляваше само жълта суха мумия, с кухи очи, с безцветни и оредели коси, която бяха довели по настояване на Ирина, за да я лекуват със слънчеви бани. Имаше ли смисъл довеждането й? Никакъв, освен морален. Но и моралният елемент губеше значението си пред толкова жалко и безполезно съществуване. Ирина си спомни бледорусото същество с опалов блясък, което бе видяла преди осем години в бара.
Тя извади табакерата си и се приготви да запуши. В това време на терасата се появи Виктор Ефимич с поднос, върху който стоеха бутилка коняк и три чаши.
— Господата питат дали сте свършили четенето… Искат да дойдат при вас — учтиво произнесе той, като се спря за миг неподвижно.
Нямаше нищо подобно, т.е. господата не питаха, а просто му бяха заповядали да занесе коняка и чашите при Ирина. Понеже Борис искаше да пие, задължаваше да участвуват в порока му и другите, та затова върху подноса имаше три чаши. Но Виктор Ефимич бе човек от старото поколение, бивш хорунжий, слуга по неволя. Той умееше да дава изискан вид на отношенията към дамите.
— Нека дойдат — равнодушно каза Ирина.
Виктор Ефимич остави подноса върху масичката и побърза да запали цигарата на Ирина. Той направи това малко несръчно и смутено, защото Костов му беше забранил под страх на уволнение да пие през деня и липсата на алкохол докарваше мъчително треперене на ръцете му. Но все пак Виктор Ефимич беше доволен от вилата, от лазурните дни и щастието да съзерцава красиви жени. Всичко това му напомняше младостта и последните дни от армията на Врангел в Крим. Той дотътри до Ирина два шезлонга и слезе долу, леко опиянен от удоволствието да запали цигарата й.
На терасата се появи Костов. Той бе във фланелени панталони с тютюнев цвят и сребристо-сив пуловер, който го предпазваше от вечерния хлад.
— Има телеграма!… — каза експертът.
— Каква?
— Много приятна!… Утре пристигат немците, а с тях и Зара… Лихтенфелд няма да се отучи от навика да я мъкне със себе си. Бихте ли се съгласили да се покажете с тях на дансинга?
— Аз нямам право да й се подигравам — тихо забеляза Ирина.
— Защо?
— Защото гражданското ни състояние е едно и също.
— Вие сте несравними величини — рече експертът, като погледна красивото лице на Ирина и медицинските списания върху масата. — Борис е поканил и нея, за да тормози дребните фирми.
Той седна на стола и запали цигара.
— Не разбирам каква е връзката между Зара и дребните фирми?
— Зара е доста скъпо вино, а Лихтенфелд разчита само на заплатата си от Немския папиросен концерн и няма възможност да бъде щедър… Но той може да й угажда, като навира постоянно в очите на фон Гайер лошата манипулация на дребните фирми и преувеличава дефектите на партидите им… Ясно ли ви е?
— Да — глухо произнесе Ирина.
— Имам забележителен шеф!… — саркастично продължи експертът. — Не зная дали се е раждал друг като него… Нетърпението, с което чака германците, ме кара да мисля, че се готви да използва и вашата помощ.
— Какво искате да кажете? — остро попита Ирина.
— Фон Гайер ви се нрави — точно определи Костов.
— Възможно е!… И после?
— Същото разположение изпитва и той към вас.
— Изглежда, че сте посветили доста време на наблюденията си.
— Аз наблюдавам главно работите в „Никотиана“… Положението й престава да бъде вече розово… Лихтенфелд е изтървал пред Зара, че фон Гайер възнамерявал да намали контингентите на „Никотиана“ с една трета, за да могат да лапат и фирмите на дворцовите хора, които сега вършат отлична политическа работа. Но фон Гайер може да не направи това, ако вие… да кажем… го разубедите.
Експертът млъкна внезапно. Гъста червенина беше обляла лицето на Ирина. Ръцете й стиснаха конвулсивно дръжките на стола.
— Не ме ругай!… — изпревари я Костов. — Положението не е такова, каквото ви се струва на пръв поглед… Всичко би могло да се свърши с един обикновен разговор. Фон Гайер е доста своеобразен човек… Искам да кажа, няма вкус към вулгарни приключения и ви уважава достатъчно.
Ирина не отговори. Светлините на залеза отстъпваха място на вечерния здрач, но лицето й продължаваше да бъде ярко. Тя бе в рокля от шантунг с къси ръкави. Кожата на лицето й бе добила от слънцето златист, медно-червеникав оттенък, а от закръглените рамене и овалът на гърдите й лъхаше здраве.
— Свършихте ли? — попита тя внезапно.
— Не — отговори експертът. Той запали нова цигара, готвейки се да продължи, но вместо това произнесе с досада: — Тихо!… Шефът иде.
Отпуснат и ленив, с цигара в уста, на терасата се появи Борис. Той беше с панталоните на всекидневния си костюм и цветна риза с отворена яка и запретнати ръкави. Пренебрежението му към дрехите — той никога не мислеше как да се облече — изпъкваше веднага с контешката елегантност на Костов. Видът му не бе вече тъй младежки. Очите му изглеждаха по-хлътнали, а мрачният им поглед, който някога беше очаровал Ирина, сега изглеждаше примесен с израз на подозрителност и свадливост. Този неприятен израз се беше наслоил в осемте години, през които управляваше „Никотиана“.
— Пак ли флиртувахте?… — попита той, като седна до Ирина и побърза да си налее коняк.
— Нима почваш да ставаш вече чувствителен към това? — саркастично забеляза тя.
Костов й направи знак с погледа си да запази спокойствие.
— Този е опасен!… — отговори Борис, като посочи с чашата си експерта. — Плюе и после замазва, а жените много обичат това.
— Не сте ме схванали зле — произнесе Костов.
— На всеки случай завиждам на косата ви — заяде се внезапно Борис, като погледна втренчено експерта.
— Това е перука — заяви Костов.
— Искате да кажете, красива като перука — Борис попипа с ръка оредялото си теме. — Трябва да ми дадете някоя от многобройните си течности.
— Нямате нужда — отвърна експертът. — „Никотиана“ ви оставя твърде малко време да мислите за външността си и за жени.
— Значи, пак сте получили оплакване!… — Борис погледна насмешливо Ирина. — А какво ще стане с „Никотиана“ без мене?
— Каквото и с вас!… Дребен филиал на Немския папиросен концерн.
— Та нали се стараем да избегнем именно това?
— Старанието е едно, а резултатите друго.
— Ще видим тази седмица… Утре пристига фон Гайер и Лихтенфелд!… — обърна се той към Ирина.
— Аз заминавам — отговори тя неочаквано.
Думите й паднаха като камък. Настъпи мълчание.
— Какво значи това?… — дрезгаво попита Борис.
Лицето му загуби изведнъж ленивата си отпуснатост, стана остро и злобно.
— Просто заминавам за София — Гласът на Ирина прозвуча студено. — Професорът ме вика в
