Джони и родителите му бяха поканени на четиридест годишнината на Колин Блейк — чичо на Джони и брат на баща му.
Празненството беше организирано в скромната му вила в покрайнините на града. Стаите и бяха препълнени с хора, повечето от които Джони не бе виждал никога през живота си. Някои от тях го поздравяваха, други му казваха, че е пораснал много от последния път, когато го били виждали. На всички тях той се усмихваше учтиво, защото нямаше намерение да се излага като ги назовава с грешни имена.
Няколкото часа от началото на празненството Джони не стана от стола си. Беше се вглъбил. Останал сам със спомена от онази кошмарна вечер.
Когато я видя.
Беше принцесата, която не веднъж бе спасявал в сънищата си. Дългата и руса коса падаше по раменете и като приказно наметало. Лицето и сияеше от щастие. Бузите и се бяха зачервили от изпитото вино. Кафявите и очи гледаха замечтано.
Споменът от кошмарната вечер бе изчезнал.
В съзнанието на Джони бе заседнал ликът на принцесата.
„Нека изчакам още малко.“ — рече си Джони. — „След малко ще стана и ще я поканя за един танц.“
Но вместо да спази подхвърленото от мислите му решение той стана и се приближи до момичето. За миг се поколаба. Нещо в съзнанието му рече: „Седни си и изчакай. Не бързай.“ Но той не го послуша.
— Извинете, бихте ли потанцували с мен. — възпитано я заговори той.
Момичето го погледна и се усмихна.
— Разбира се. — отвърна тя и подаде ръката си на Джони. Той я хвана галантно. Двамата отидоха на дансинга и затанцуваха под звуците на музиката.
— Името ми е Джон Блейк. — учтиво рече младежът.
— Анджела Стюард. — отвърна девойката.
— Много хубаво име. — прошепна Джони. — Анджела…
— Благодаря за комплимента. — промълви тя и се усмихна.
Времето се изниза неусетно. Песните сящаш се сляха в една безкрайна мелодия. Когато изненадващо Анджела рече:
— Трябва да тръгвам. Родителите ми ме чакат.
— Разбирам. — тъжно смутолеви младежът.
— Ти не разбираш нищо. — развълнувано отвърна девойката. — Беше ми приятно.
— И на мен също. — малко хлапашки изтърси Джони.
— Може би ще се видим отново. — рече Анджела. Отиде до масата и взе чантичката си. Извади от нея тефтерче и химикалка. На един лист записа няколко цифри. Откъсна го и го подаде на младежа. — Това е моят телефон. — добави и изненадващо го целуна по бузата. После се отправи към чакащите я родители. Джони и махна. Тя му отвърна със същото.
Къщата не се появи отново… След няколко седмици младежът се убеди, че проклетата къща бе изчезнала веднъж завинаги.
Може би.
В киносалона бяха двамата — Джони и Анджела.
— Какво мислиш за филма? — рече младежът, загледан в оцветеното от прожектирания филм платно.
Никакъв отговор.
— На мен ми харесва. А на те… — обърна се към Анджела и думите му секнаха на мига. До него бе застанал труп. И очните му кухини бяха ПРАЗНИ.
Джони се събуди с крясъци.
Отново кошмар.
Лангоската горичка бе пуста. Снегът падаше от небето на парцали и засипваше всичко. Дърветата, храстите, алеите и пейките бяха покрити от бялата пелерина на зимата… Само една построка не бе засипана от снега.
Джони още не я беше видял… Но къщата се бе появила отново.
Беше декември. Джони и Анджела се връщаха от кино. Бяха гледали ВИТАЕЩА СМЪРТ — класически холивудски екшън.
В автобуса почти нямаше хора. Улиците бяха покрити с дебел слой сняг. Хората отдавна се бяха прибрали в жилищата си на топло. Облаците от снежинки прегръщаха превозното средство като майка гушнала детето си. Вятърът виеше.
Когато автобусът наближи спирката, на която Джони трябваше да слезе, той заговори:
— Да те изпратя ли до вас?
— Не. Няма смисъл. — отвърна му Анджела.
— Сигурна ли си? Времето не е много хубаво.
— Да не си мислиш, че съм малка.
— Казвал ли съм го това? — Джони направи физьономия на неразбиране.
— Ах, ти глупчо… — и Анджела целуна младежът по устата. — Не си го казвал.
— Тогава, гониш ли ме?
— Не те гоня, Джони. — рече и допълни. — Днес дойде леля ми и…
— Ау… Страшилището се завръща в Дарк Сити. — и младежът започна да вие като вълк.
— По тихо. Не сме сами. — рече девойката и допълни. — Ето я и спирката ти.
Джони стана.
— Чао. — рече младежът. Придърпа Анджела към себе си и я целуна по устата. После се запъти към вратата.
— Не забравяй да си сложиш шапката. — извика след него девойката.
— Няма. — отвърна и младежът и слезе.
Отвън го лъхна суровия студ на зимата. Той си сложи вълнената шапка. Баба му я беше оплела специално за четиринадесетия му рожден ден и от тогава до сега нито веднъж не се бе разделил с нея.
Джони се обърна към прозореца на автобуса, за да махне на Анджела и видя старицата. Мръсната вещица бе в рейса. Щом старицата улови насочения към нея поглед в очите и заиграха зли пламъчета.
Автобуса затвори врати и потегли.
— Не… не слизай от рейса. — извика на Анджела, тичайки след превозното средство младежът. — За бога не слизай.
Анджела се усмихна. Махна му с ръка и се обърна напред.
— За бога не слизай. — продължи да крещи, като се надяваше, че тя ще разчете думите по устните му. — Не сли… — и се препъна в една преспа. Падна по лице в снега.
Няколко мига лежа вцепенен, а после решително се надигна.
— Трябва да я спра. — рече на глас и се огледа за таксита. Наоколо нямаше нито една кола.
Затича се с всички сили нататък по вледенения път.
Няколко минути по-късно Джони забеляза светлините на фаровете на приближаващ се от към гърба му автомобил. Застана на пътя му и започна да маха с ръце. Спирачките изкърцаха зловещо и колата спря. Шофьорът и излезе и се развика:
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш хлапако?
— Бихте ли ме откарали две спирки по-нататък? — рече Джони и посочи пътя по който се бе изгубил автобуса. — Моля.
По лицето на шофора се изписа гримасата на досада.
— Качвай се. — рече онзи и допълни. — Само две спирки, защото имам работа.
— Много ви благодаря, господине. — отвърна Джони и се качи. — Наистина са само две спирки. —
