— Да. — по очите ми бяха започнали да се стичат сълзи. Щеше ли да изпълни последното ми желание? Щеше ли да стори онова, за което толкова дълго бях бленувал по време на пътя си?
Тя ме погледна в очите и се усмихна. В усмивката и имаше обич и почит.
— Вземи я. — рече.
Поех я безмълвен. Не знаех какво да отвърна, нито какво да сторя, но нещо вътре в мен ми подсказваше, че няма защо да се чудя, а просто да следвам хода на събитията.
Четирите сфери се изнизаха сами във въздуха и започнаха се въртят в кръг. Цветовете им преливаха от един във друг.
Символите на вселената.
Може би си го помислих и сякаш бях прав. Едва сега можех да осъзная истината в тях, да открия символа, който те означаваха за целият ни свят. Човешката вселена бе изтъкана именно чрез живота, който ни бе вдъхнат за да можем да съществуваме. Скъпоценносттите ни бяха заслепили и това бе довело да пролятата човешка кръв.
Картината на заобиколилия ни пуст град се изгуби в мрак, очертанията на скелето на пирамидата също. Наоколо пулсираше живата светлина на сферите. Те се въртяха около нас — аз и девойката пред мен. Двама души в „нищото“.
Изведнъж сферите избухнаха в множество малки светещи точици и се разпръснаха като заря наоколо. Блестяха някъде там в далечината или може би до нас. Не можех да определя. Не можех да осъзная, какво бе това разстояние. В съзнанието ми се бе загнездила една мисъл, която стопляше душата ми.
Победата.
Последната фаза бе победата. А после идваше отново живота. Когато се вгледах по-внимателно в онези малки блестящи точици забелязах и онези, по-малките, които се въртяха в орбитата си около тях. Виждах планетите. А когато се съсредоточих върху една от тях, която беше в по-голямата си част синя, забелязах и малките човечета, които се движеха по земята.
— Но какво ще стане когато фазата стигне отново до онзи момент на гибел? — помислих го, но в този свят, където бях попаднал аз, сякаш понятието говор не съществуваше в онзи смисъл, който познавах, защото всеки говореше с мислите си.
Девойката се приближи до мен и докосна рецете ми със своите. Притиснах я към себе си.
По страните ми се стичаха топли сълзи.
— Ела. — рече тя. — Ще те заведа при останалите.
— Но…
— Да. — прекъсна ме тя, сякаш знаеше какво ще я запитам. — Докато човечеството достигне до залеза си, има още много време. А тогава отново ще има работа за гарванът.
Не разбрах смисъла, но сякаш някъде вътре в себе си го знаех. Вече го бях изживял.
Двамата вървяхме по звездите. Ръка за ръка. Детските ми мечти или може би онова, което мислех за такива се бяха превърнали в истина. Сега…
Бях ли се превърнал в бог?
Запитах се.
Може би.
Никой не знаеше как изглеждат боговете.
Информация за текста
© 2000 Иван Димитров
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/396]
Последна редакция: 2006-08-10 20:38:29
