Иван Димитров
Дарът на Боговете
…Последният човек не иска власт.
Пътят водеше напред.
Към края на вселената, ако въобще съществуваше такъв. Бяха изминали толкова много години от онзи миг, когато изоставих мъртвите руини на града зад себе си.
Хората?
Всички бяха мъртви. Земята се бе превърнала в една развалина. Останалите ни светове също. След себе си бяхме оставили единствено пусти планети.
Човечеството?
То никога повече нямаше да съществува. Хората сами се бяха избили един друг. Можеше да се избегне пагубната война, но не се намери кой да го стори. Военните искаха само едно — да победят врага, дори това да бяха също човешки същества.
Но гарванът?
Никога няма да забравя призрачния образ на разперилата криле сред звездите черна птица. Сякаш беше самото небе. Звездите блещукаха под нея, а тя самата бе обгърнала целия небосвод. До където погледът ми стигаше, виждах само нея.
Изправих се сред димящите развалини на града. Лекият полъх на вятъра развя дългите ми черни коси. Огледах се. Всичко наоколо бе само развалини и трупове. Хората бяха мъртви. Онези злодеи от небесата ги бяха избили.
И забелязах в небето птицата.
Онези огромни искрици, които присветкваха в звездното небе ме следяха.
Потръпнах при мисълта за създанието, което бе заело целия небосвод и инстинктивно се опитах да се скрия, да избягам. Но нямаше къде, нямаше как. Всичко бе унищожено и загубено. Цели декари от гори около града се бяха превърнали в купчинки пепел и вятърът ги разнасяше наоколо. От сградите бяха останали само отломки, останки от някогашна цивилизация, самоубила се съзнателно, подтикната от алчните и водачи в една последна война.
Аз съм жив.
Мисълта запулсира болезнено в главата ми. Бях жив. След всичко това бях оцелял. Сред тази пустинна планета аз бях останал жив. Но защо? Как?
Надигнах ръце.
Кожата ми бе потъмняла и на места бяха изникнали петна. Във вените си сякаш усещах как кръвта ми пулсира, отровена от оръжията на агресорите. Какво бяха сторили те с мен?
Изкрещях от ужас.
Сам ли бях в този пуст свят?
В лудостта си побягнах сред развалините в търсене на оцелели. Трябваше да има още живи. Не можеше да съм останал само аз. Трябваше да има още.
Болката пулсираше с неимоверна сила в главата ми. Но аз бягах, търсех. Не откривах и продължавах да търся сред труповете и руините на домовете.
Не мога да съм само аз.
Имах чувството, че полудявам. Мозъкът ми отказваше да приеме истината.
Търсех.
И търсех.
Но нямаше други. Пред погледа ми се появяваха единствено застиналите в гримаса на ужас бледи лица. Имах чувството, че от очите на мъртъвците се стичат сълзи. Беше нелепо, дори адски глупаво въобще да си го помисля, но те плачеха.
Ударих с всичка сила каменния блок пред себе си и изкрещях с пълен глас, а после бавно се свлякох на колене върху земята. От очите ми се стичаха сълзи.
— Не мога да съм сам. — думите сами излизаха от устата ми. Опитах се да се самозалъжа. Опитах се да потърся изход от ситуацията. Трябваше поне да опитам, да открия другите оцелели. Но имаше ли воъбще такива?
Нямах отговор.
Дори си нямах понятие. Не знаех как ще оцелея. Какво да направя и какво ме очаква.
— Защо аз? — дали думите ми бяха отправени към боговете и имаше ли такива в този мъртъв свят, защото ако наистина имаше, то те не трябваше да допуснат това. Не биваше да оставят хората да се избият взаимно един друг. Трябваше да помогнат. Трябваше да ги спрат и тогава може би светът щеше да е друг.
Изправих се бавно.
Не трябваше да се отчайвам, а да се боря с живота. Щом бях оцелял веднъж, щях да оцелея отново. Трябаше да се боря и да търся, докато открия други.
Сигурно имаше още живи. Някъде сред развалините на останалите ни светове. Не можеше да няма още хора. Не биваше да губя надеждата си в този миг. Сега животът ми се осмисляше с тази мисия — да открия останалите, защото те имаха нужда от моята помощ.
Аз също от тяхната.
И едва тогава си спомних отново за гарвана. За онази мрачна птица, обгърнала с крие небесата и звездите.
Насочих поглед нагре към небето.
Искриците ме следяха. Зловещи, блестящи звезди в мрачния и студен космос. Едни от всички онези светлинки, които присветкваха примамливо сред безкрая.
Какво искаше птицата? Надсмиваше ли ни се? На мен? Не. На хората, на онези глупави същества, които взаимно се погубиха, убиваха собствени братя и сестри, родители и роднини. Без капка милост, без чувство за вина.
Убийци.
Исках да извикам, но гълтото ми се бе стегнало, сякаш в него бяха заседнали буци лед. Сведох поглед. Стиснах силно юмруци. Остра болка прониза дланите ми и когато ги разтворих по тях се стичаше алена кръв.
Ще открия останалите.
Заклевам се.
Ще ги открия.
Вървях напред по пътя. Наоколо беше миналото — руините от града, зловещи паметници на човешката омраза и алчност, а пред мен бе бъдещето. Развалините на космодрумът се приближаваха неимоверно бързо. Сякаш съдбата ме водеше натам.
Изминаха много дълги години. Посещавах планетите една след друга, но всички до една бяха безлюдни и пустинни. Руините бавно се сравняваха със земята и останките от мъртвата човешка цивилизация бавно се губеха сред праха на миналото.
Хората бяха унищожили всичко живо — и растенията и животните. Нямаше живот. Само мъртва и студена материя. Далечни и мрачни спомени за това, какво е съществувало.
Все повече се убеждавах, че аз съм последният човек, с последният космически кораб, а заедно с мен пътува последният робот, създаден от човешката ръка.
Пътувахме непрекъснато. Кацахме на всяка планета и я изследвахме внимателно.
Нямаше резултати.
Единствено мъртва тишина.
Роботът беше от старите модели. Все още функционираше, сякаш крепен от някаква непозната сила. Когато корабът се разваляше, той винаги откриваш повредата и я премахваше. Непрекъснато се грижеше за
