— Може би.
— Обичаш ли я?
— Може би.
— А искаш ли да и помогнеш?
Замълчах за миг. Исках ли наистина да и помогна? Тя ли бе наистина последният оцелял? Единственият оцелял освен мен? Можеше ли да греша? Можеше ли да не е така?
Всичко това приличаше на сън. Но усещах, че на беше. Имаше толкова истина в него. Сякаш си мислиш, че всичко ще свърши когато се събудиш, но всъщност си буден.
Погледнах гарвана в очите.
Искриците очакваха.
— Да. — тонът ми бе твърд. — Ще и помогна.
— Тогава я потърси.
— Къде?
Изведнъж сякаш в мен се появи чувството, че птицата ми се присмива, прави си шеги с мен. Можех да се откажа. Само трябваше да го кажа на глас.
— Последвай фантазията си. — отговорът бе кратък.
Последният ми шанс да се отхвърля от думата си. Да се измъкна като победен, но да се измъкна жив. Да загубя честта и достойнството си, своето и това на расата си, но да остана жив, да продължа да живея. Не в този свят. Вече бях избрал пътя си и трябваше да го следвам до края на безкрая, ако въобще имаше такъв на хоризонта.
Отстоях волята си.
Пътят е пред мен.
И гарванът изчезна.
Огледах се и едва тогава забелязах черната дупка в основата на пирамидата. Доближих се до нея и погледнах в извиращият от дъното и мрак. Всичко бе толкова тъмно и студено. Един далечен хлад ме блъсна в лицето и аз потръпнах.
Това ли е пътят?
Запитах се, но изглежда отговора бе „да“.
Трябваше да мина през дупката. Нямах друг избор.
Последвай фантазията си.
В главата ми прозвучаха последните думи на гарвана и аз скочих в чернотата.
Всичко около мен беше мрачно и зловещо. Сякаш бяха попаднал сред огромен безкрай от тъмнина. Не виждах края, не виждах и началото. В един момент имаше светлина, а после само мрак.
— Помогни ми. — един крехък глас прошепна в чернотата и в краката ми изникна бледо зеленикаво сияние.
Наведох си и едва тогава различих образа на малката, увяхваща роза. Ако не беше слабата светлина, който излъчваше, никога нямаше да я открия.
— Какво си ти? — запитах я.
— Малката роза. — отвърна цветето. Асоциацията ми бе толкова близо до истината.
— В каква беда си попаднала? — с огромни усилия успях да открия въпроса.
— Увяхвам. — рече тя. — Бавно с всеки изминал миг умирам.
Стана ми жал.
Горкото цвете загиваше. Умираше бавно и само усъзнаваше това, което ставаше с него. Сякаш бе прокълнато да го знае.
Но какво ми става?
Цветята не можеха да говорят. Те не можеха да мислят и беше абсурдно дори да усъзнават когато загиват. Те бяха обикновенни растения, не разум като нас хората.
Но какво лошо имаше в тях. Дори и да можеха да мислят. Дори и тогава те бяха по-добри от нас самите. Защо те носеха със себе си красотата и добротата. Ние хората бяхме образите на истинското зло, на онова, което ни унищожи.
И отново мислите ми се върнаха към онзи миг, когато осъзнах истината, че след всички тези години на прогрес, човечеството беше изчезнало, собственоръчно се бе изтрило от лицето на вселената, а аз бях останал последния.
Обречен вечно да скитосвам на далеч и шир, и да търся оцелелите. Да търся отговорите, а в себе си да нося отровата, която ме разяждаше от вътре, убиваше ме бавно.
Цветето също.
То умираше и го знаеше. Както и аз.
За това ли го съжалих?
Може би. Но дори да бе така, то не заслужаваше тази участ. То не беше виновно. Трябаваше да му помогна. Не биваше да загива, не и когато имаше кой да го спаси.
Но какво да сторя?
Да. Толкова дълго търсех отговора на този въпрос. Какво трябваше да направя? Къде трябваше да отида? Бях ли открил след тези дълги години мястото?
Може би.
И отново се върнах назад в миналото, обляха ме старите спомени, за онези мигове, когато заедно с майка си поливахме цветята в градината, за онези хубави времена. Колко бързо бях забравил за тях. Колко бързо бях забравил за всички, дори за собствените си родители. Толкова ли се бях променил? Толкова ли много ме бяха променили онези години на самота?
Сега бях в чернотата…
Какво бе това място?
Не знаех, но веднага бих го определил като свят на смъртта, в какъвто се бе превърнал и този на хората. Тук нищо не носеше със себе си живот. Цветето загиваше, а го обгръщаше стедуния мрак. Съдбата му се доближаваше до моята.
— Ще ти помогна. — рекох и сякаш усетих как то премества погледа си върху мен. Изглеждаше толкова нелепо, но сякаш то ме гледаше, с надежда.
Само ако имах малко вода. Един чайник с вода. Не повече. Трябавше да помогна на загиващото цвете. Да го полея. Бях му обещал. Не можех да се отхвърля от думата си.
Защо го направи?
Не знаех. Защо наистина му обещах да му помогна? Беше ли останала в мен достатъчно доброта? Не ме ли беше променил ледения и безкраен космос?
Само една чашка вода.
Дори не го изрекох да глас и в ръката ми се появи от нищото една керамична чаша, а в нея имаше вода. До горе. Беше пълна с вода до горе. Не можеше да бъде!
Бавно и внимателно полях цветето.
— Вода. — звънчеше крехкото му гласче, като малко момиченце, което си играе навън в дъжда, а капките го обливат и то пее, радостно и щастливо.
Водата свърши и кашата изчезна, сякаш никога не бе съществувала, а розата разцъфна в прекрасен цвят. Наоколо се разля зелено сияние и мрака избледня пред светлината.
В един миг се намирах сред тъмнината на царството на смъртта, а в следващия бях насред огромно поле с цветя. До където погледът ми стигаше виждах единствено зеления цвят.
Цветята ми се усмихваха.
— Благодарим ти. — това не беше само онзи крехък глас на увяхващата роза пред мен, а на всички цветя по целия този безкрай.
Не знаех какво да кажа. Стоях така, загледан в заобиколилата ме зеленина. Толкова много години бяха минали от онзи последен път, когато видях истински цвета. А после срещах единствено мъртви и студени планети. Без живот.
Усмихнах се.
— Приеми този дар от нас, като знак на обич. — рекоха те и от разцъфналия цвят на розата се издигна във въздуха малка сфера, пулсираща в зелено.
