можех да полудявам. Или вече бяха луд? Какво ставаше с мен?
Гарванът започна да се приближава.
Изтръпнах. Пръста ми трепереше над спусъка на бластера. Държах противника си на мушката. Но противник ли ми беше? Защо го въприемах като такъв? Не искаше ли да ми помогне? По челото ми се стичаха вадички пот.
Птицата стъпи върху основата на пирамидата.
Само няколко крачки.
Трябваше ли да стрелям? Щях ли да я оставя да ме доближи? Деляха ни само няколко метра.
Нервите ми бяха изопнати до краен предел. РДори и ръката ми започна да трепери от напрежението. Щях ли да се изпусна? Щях ли да застрелям гарвана? И до колко можех да го убия с примитивното си оръжие? Тази мистична птица? Бях я видял над собствената си планета, призрачните и крила бяха закрили небосвода, но въпреки това аз виждах звездите. Онези искрици в очите и. А сега тя бе толкова малка. Сякаш един микроб в сравнение с преди. Но не бяхме ли ние микробите за нея? Тя беше толкова огромна.
Преди.
Обаче тя продължаваше да си е все така зловеща, както в онзи миг на гибелта на човешката цивилизация. Тя беше видяла всичко със собствените си очи. Аз не. Можеше ли да е по-стара и от вселената? От къде се бе появила? И къде отиваше? Защо бе кацнала тук? Защо именно тук?
Тя застана пред мен.
Бластера ми бе на милиметри от главата и. Само още един миг и щях да натисна спусъка, щях да натисна бутона…
Бутона!
Мисълта ме накара да потреперя. Онези малодушни водачи, които от страх бяха натиснали бутона и бяха разрушили цялата човешка раса с необмислената си постъпка. Бях ли се превърнал в един от тях? Последният човек, носещ във вените си отровата и проклятието на цивилизацията си. Щях ли да постъпя като събратята си?
Не.
Не трябваше да се поддавам на страха. Не биваше да се поддавам на изкушението. Веднъж съдбата ме бе спасила от смърт и ако ми бе писано да загина сега, то трябваше да погледна страха в лицето.
Победа или свинец.
Трябваше да защитя достойнството и честта на човешката раса. Беше важно да се откажа от лесната алтернатива и да кажа не на бутона. Сега или никога.
Свалих бластера.
И гарванът ме прегърна като свое дете. Имаше толкова тополина и добрина в прегръдката му.
— Защо искаше да ме убиеш? — рече тихо.
Не знаех какво да кажа. Нямах отговора на въпроса, но се насили да кажа истината.
— Не знам. — думите прозвучаха толкова просто, а в тях имаше толкова искреност.
Птицата не отвърна.
— Какво е станало на тази планета? — запитах миг по-късно. — Твоя ли е вината за всичко това?
Мълчание.
— Отговори ми. — в гласът ми се прокрадна нотката на нервност. — Кой е виновен за всичко това?
Искриците в очите на птицата блестяха.
— Заради това ли искаше да ме убиеш? — отвърна тя и думите и сякаш ме прободоха.
— Не. — замълчах за миг. — Всъщност да. Може би. Не знам. Не мога да определя. Объркан съм.
— Така ли мислиш?
— Сигурно.
— Но не си сигурен.
Не знаех какво да отвърна. Не знаех какво да сторя. Стоях така в прегръдката на птицата, както в онзи миг, когато се изправих сред развалините на собствения си град, с мисълта че съм останал сам в тази студена вселена.
— Обвиняваш ме за гибелта на сънародниците си. — продължи тя. — Ти ме обвини и за съдбата на жителите на този град.
— Затова ли ме задеде до тук? — рекох.
— Ти ме следваше. — отвърна птицата.
— Аз тъсрих оцелели.
— Не. — беше твърдо убедена, сякаш знаеше по някакъв начин, че не е било така.
— Сам ли съм?
— И да и не. — гласът бе топъл.
Не знаех дали да изпитвам радост или болка. Имаше ли оцелели или не? Наистина ли бях последният? Грешах ли? Отговорите липсваха, но имах странното чувство, че ми предстои да ги открия. Още мънично и в един миг…
— Какво те накара да постъпиш по-различно от сънъродниците си? — запита гарванът.
— Не знам. — рекох в първия миг. — Или поне не съм много сигурен. Но аз не исках да бъда като тях. Трябваше да спрем войната. Трябваше да се противопоставим на това, но никой не го стори. Всички стояхме без да ни интересува нищо, безмълвни и безучаствни като някакви кукли. Но водачите натиснаха копчето. — и сам се зачудих защо използвам тази метафора, вместо истинкото събитие, до колкото събитие можеше да се нарече братоубийствената война. — Не трябваше да натискам копчето. Трябваше да рискувам, вместо да създам една нова война, да убия още хора, защото всички сме виновни за гибелта на цивилизацията ни. Нито един от нас не се опита да я предотврати. Само стояхме и гледахме какво ставаше.
Млъкнах.
— Искаш ли да помогнеш на момичето от съня си и да му вдъхнеш капчица живот? — прошепна птицата. — Готов ли си на всичко, дори на жертва, за да и дадеш това, което всички вие отнехте от самите себе си? Живота.
Трепнах.
— Защо?
— Тя те обича. — отвърна гарванът.
— Защо?
— Ти не я ли обичаш?
Запитах се сам. Но не открих отговора. Толкова много въпроси имах, а нямах отговор на нито един от тях. Защо? Обичах ли я? И какво можеше да се нарече обич или любов?
— Не знам до колко искрен бих бил ако кажа „да“ и до колко ще излъжа ако отвърна „не“.
Тя плачеше на рамото ми. В нея се бе събрала толкова болка, беше се утаявала толкова дълго в душата и и в един миг тя я бе изляла. Сълзите и бяха горещи. Изгаряха ме.
После се отдръпна.
Протегнах ръце към нея и тя изчезна.
Тръснах глава. Съзнанието ми се бе напълнило с какви ли не глупости. Какво ми ставаше? Отново започваха да ми се привиждат онези неща.
Тя е обречена.
Гласът проехтя болезнено в главата ми.
Ти също. Обречени сте да бъдете вечно сами. Вие сте последните оцелели.
Имаше ли смисъл във всичко това? Какво можеше да означава? Защо точно аз? Защо бях обречен? А защо и тя? Какво ни свързваше? И въобще свързваше ли ни нещо?
— Знаеш ли коя е тя? — запита ме изведнъж гарванът.
— Усещам. Но не мога да определя. Има толкова много неизвестни във вселената.
— А трябва. — рече тя. — Трябва да разбереш ако искаш да и помогнеш.
— Но…
Спомените нахлуха отново. Погледът и ме прониза. По страните и се стичаха сълзи. Протягах напред ръце, но безполезно тя изчезваше както всеки път.
— Познаваш ли я?
