системите и повтаряше, че ще си създаде другар. Не от плът и кръв. Не като „човеците“. Това не било в неговия интерес и възможности, а от стомана. Като него.
Бяхме приятели. Дори повече от приятели. Той бе единтсвеното живо нещо около мен. Толкова време бе изминало, че за мен и тази последна машина се беше превърнала в човешко същество, в разум, в мислещо създание.
Толкова много време бе изминало от онзи миг, когато се съвзех сред руините на собствения си град. Косите ми вече бяха побеляли, дали от ужаса и стреса, които бях преживял или от годините. Тялото ми не се бе състарило въпреки всичките си двеста и деветнадесет години. Не знам дали отровата в кръвта ми бе причината, ако въобще е била истинска отрова. Но по някакъв начин тя ме бе променила. Аз бях толкова човек, колкото и не бях.
А надеждата ми вече почти се бе изчерпала. Последната съставка от кутията на Пандора, ако така можех да нарека цялата тази безмислена война, която бе изригнала като фонтан от отприщилия се капак, започваше да губи смисъла си.
Не виждах нещо обнадеждаващо. Толкова време бе изминало в скитосване от свят на свят. Без резултат. Пред погледа ми непрекъснато изникваха онези бледи мъртви лица, застинали в агония от жестоката болка и обляни в сълзи.
Очите им ме следяха.
Гарванът продължаваше да ме преследва.
Или аз го преследвам?
Непрекъснато се питах аз. Не преследвам ли всъщност него? Не смятам ли, че вината за цялото това нещастие, за падението на човешката раса е в самия него? И защо въобще бих могъл да смятам нещо подобно, без да имам и най-малкия аргумент на своя страна? Или просто търсех кого да обвиня, не оцелели?
Знаех ли, че няма други, че аз съм единтвеният, последният оцелял от пагубната човешка война?
Може би.
Но защо тогава търсех? И какво всъщност търсех? Имаше ли някакво спасение? За мен? За останалите? За цялото човечество? Можеше ли да спася хората?
Стоях всеки миг загледан през илюминатора на космическия кораб и наблюдавах губещият се в безрая на космоса гарван. Далечните звезди блестяха през крилете му и ме зовяха.
Отново се събудих плувнал в пот.
Пак сън.
Но същият сън. Всеки път. Повтаряше се както музиката на развален грамофон. Преследваше ме непрекъснато, сякаш бях попаднал в един затворен кръг, от където нямаше изход, защото всичко бе прокълнато да се повтаря непрекъсанато.
И така до безкрая.
Но имаше ли такъв? И на къде пътувах? Защо продължавах да следвам гарвана? На къде ме водеше? И водеше ли ме на някъде?
Към края на безкрая.
Да наистина. Ако имаше такъв въобще. Той можеше да е дошъл именно от там. Един вестител на края на вселената, изгарящ всичко наоколо, за да израстне един нов свят от пепелта.
Планетите бяха свършили.
Нямаше повече хора.
Аз бях последният.
Осъзнавах болезнената истина. Бях изгубил надеждата си, но въпреки това някъде в себе си продължава да тая, макар и малка част от нея. Винаги човек продължава да се надява, дори когато мисли, че вече няма смисъл от това. Историята за кутията на Пандора се е крепяла на това. Аз също.
Жената в черно ме зовеше.
Изникваше в съзнанието ми като някакъв призрак. Прегръщаше ме и плачеше на рамото ми. Сълзите и си стичаха по ръкава на костюма ми и сякаш топлотата им ме изгаряше.
После се отдръпваше.
Образът и се отдалечаваше. Първо бавно, а после по-бързо и по-бързо. Лицето и замръзваше в гримаса от неуписуема болка. Протягах ръце към нея, но тя изчезваше. Последният и поглед с надежда ме пробождаше с болка.
И отново сън.
Отново съм сам в каютата си.
Човешките светове бяха остнали зад гърба ми. Пагубното падение на расата и цивилизацията ни също. Сега пътувах напред, към бъдещето с единствената цел да настигна гарвана, да открия гнездото му и да разгадая мистерията около него.
Пътувах прекалено дълго. Някъде там в безкрая на вселената, там където планетите се губеха в нищото и звездите чезнеха в далечината. Пътя ми бе само един.
Гарванът се появяваше от време на време, приближаваше космическия ми кораб, а после изчезваше както и преди. Наблюдаваше ме всеки миг, сякаш за да се увери, че продължавам след него, не се отклонявам от курса.
Имаше нещо повече от птица в него. Беше нещо повече от свръхестествено явление. Може би нещо средно между двете. Не бих могъл да определя с точност, а кой би могъл да го стори. Но това не бе от значение, не и в този миг. Бях изгубил всичко и сега ми оставаше единтвено пътя напред.
Планета.
Мисълта сама изникна в съзнанието ми. Толкова отдавна не бях виждал планета. От онзи миг, когато напуснах и последния човешки свят с изгубената надежда да открия други оцелели, но това не бе оптическа измама. Кръглото кълбо се доближаваше с всеки изминал миг и растеше неимоверно бързо.
Синя планета.
Вода.
Бе първата ми асоциация. Както на Земята. Но имаше и суша. Това не беше само водна планета. А имаше ли и хора?
Гарванът се насочи към нея.
Погледът ми улови как птицата бавно се смали и изчезна в атмосферата на планетата.
Атмосфера.
Датчиците на компютърът регистрираха моментално класа и типа на света пред тях. Системата не можеше да греши. Тя беше една от гордостите на човечеството, ако въобще една мъртва цивилицация можеше да се гордее с нещо, след като бе създала такива смъртоностни оръжия и се беше самоунищожила с тях.
Мислите ми отново ме върнаха в онзи миг преди толкова много години на родната ми планета. Сред онези развалини от собствения ми град. Труповете на съгражданите ми, човешките трупове, бяха толкова много и толкова …
Убийства.
Човешката цивилизация почиваше на убийството като начин на придобиване на богатствата. Парите раждаха властта, а който притежаваше властта, командваше цялото общество. Това бяха аксиомите и девизите на онази вече загинала раса, на онова изродило се общество, което в заслепението от алчността и егоизма си бе позволило да се самоунищожи.
А тук имаше ли хора? Можеше ли тук да са последните оцелели? Можеше ли гарванът да бе довел до тази планета останалите живи, както беше сторил с мен?
Имаше само един начин да разбера.
Трябваше да кацна.
Приземих се в единствения град на планетата. Изглеждаше изоставен и пуст. Датчиците не откриха какъвто и да е признак на живот, дори и по-нисш.
Дали и тук бяха преживяли този катаклизъм на самоунищожението? Бяха ли започнали една братоубийствена война? Къде бяха изчезнали жителите на града?
Нямаше отговор.
Опитах се да не мисля повече за това, да не насочвам мислите си отново към болезненото минало. То