четиримата трябваше да прекарат определеното им време.
Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.
— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…
— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.
— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?
— Докарахме Виктор.
— В какъв смисъл, нещо по работа ли?
— Не си ли научил? Виктор уби скулан.
Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:
— Невъзможно!
Той се усмихна — вече примирено.
— Човекът открай време все е правил невъзможното.
— Извикай го, моля те.
— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.
— За мен ще дойде.
— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.
Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:
— Вики?
Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.
— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.
Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.
Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.
— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.
А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.
Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:
— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…
Опитах се и да го улесня:
— Голяма работа! Убил си скулан. Отдавна трябваше да го направим, та да престанем да им се плашим. И аз на твое място щях да го направя. Даже по-рано.
— Не, ти нямаше… ако беше с мен, нямаше и аз… Нямаше да ми позволиш… — Бяха първите свързани думи, които чух от устата му.
Веднага използувах уловката:
— Не бъди сигурен. Разкажи как стана, ама спокойно, и аз ще ти кажа щях ли да го направя, или не.
Той се дръпна от преградното стъкло и лицето му отново заприлича на човешко, макар и не на предишния мой приятел, а на един Виктор, претърпял поне двайсетгодишни поражения. Остави дланите си на стъклото вече не за прегръдка, а за опора.
— Ако можех наистина да разкажа някому как точно го направих, сигурно би ми олекнало. Не вярвам на тия психиатри, които се мъчат да ми го обясняват, по-добре познавам себе си. А най-добрият изход щеше да бъде, ако моите идиоти от експедицията не бяха ми попречили да се самоубия.
Посрещнах думите му с пресилен смях, все в стремежа си да му повлияя:
— Като излезеш оттука и ако ме убедиш, че е необходимо, аз няма да ти преча, дори ще ти помогна.
Той реагира сериозно на мрачната ми шега.
— Сега е късно, сега бих го направил само заради собственото си изкупление. Трябваше там, веднага, пред очите им.
— Нищо — рекох. — Там ще отидем, скуланите сигурно са те запомнили.
— Няма ги вече. Изчезнаха.
Това бе ново за мен и аз осъзнах всичките философски, научни, морални и прочие измерения на случилото се, но продължих с плоските утешения, та да не задълбочавам трагедията му.
— Още по-добре! Сега спокойно можем да си присвоим цялата Скула.
Той чак сега погледна към мен с избелелите си очи, защото толкова лекомислен не ме познаваше:
— Не разбираш ли, че…
Прекъснах го:
— Разбирам, разбирам! Разкажи как стана.
Гърлото му пак изхълца, но той бе вече способен да разказва.
— Три години се занимавах с тях. Почти непрекъснато. Повторихме всички опити и системи на предишните експедиции. Знаеш, че само в ръководството за установяване на контакт с неизвестни форми на живот те са хиляда и осемстотин. Напразно! То е като да разговаряш с обикновен камък. А те все така долитаха и отлитаха, превръщаха се ту в едно, ту в друго, но винаги имаха очи, с които гледаха какво вършим. Накрая освободих целия екип, който се занимаваше с тях, хвърлих всички в разширението на базата и останах сам срещу скуланите. Имах предварително някои свои системи, по цели нощи съчинявах нови и опитвах, и опитвах, и опитвах… Дори в Космоса вървях подире им, с най-бързия ни космолет, но тия оранжеви облачета сякаш се разтваряха във вакуума.
Той си пое дъх, аз също.
— Докато най-после нещо като че ли се получи. Когато завършихме строежа на големия радиотелескоп и го пуснахме в действие, най-напред се опитахме да уловим следите от тяхното движение извън планетата. Нищо не уловихме, но само след няколко часа един от скуланите прелетя ниско над радиотелескопа, постоя над чашата му, огледа го и пусна нещо точно в центъра й. Можеш ли да си представиш радостта ни?
Можех, защото тая новина ме накара пак да се задъхам. Не знаех, че скуланите също са направили опит за контакт. Вероятно радиотелескопът най-после ги е убедил, че сме достойни за общуване с тях.
— Но защо не ни съобщихте? Такова събитие, пък ние…
— Искахме по-напред да разберем какво е. Съобщихме го секретно на Планетарния съвет. Бяха шепа доста безформени кристали. Веднага мобилизирах всички умове в базата и горе-долу узнахме от какво са — все познати ни вещества съдържаха. Разчетохме и структурата на кристалите, но повече нищо. Тогава решихме, че посланието, което ни пуснаха, бе разбило схемата си при удара в решетката на радиотелескопа, а ние не съумявахме да го подредим. Отново пуснахме телескопа да се върти на прием и отново прелетя скулан — същият или друг някой и пусна нова шепа кристали точно в центъра на чашата. Пак започнахме да ги сглобяваме и преподреждахме в милиони комбинации с помощта на електронните мозъци, и пак не получихме нещо смислено. Един ден обаче, както си се разхождах — сам, доста далеч от базата — и вършех нещо, което никому не доверявах, че върша, а то беше чисто и просто един отчаян опит да разговарям телепатично със скуланите, ей тъй, вървях си или заставах на едно място и им се молех: „Мили, мили мои, вие сте прелестни, вие сте умни, по-умни и по-могъщи сте от нас, защо най-после не повярвате, че ние също сме добри и не искаме нищо друго, освен едно разбирателство с вас…“, ей такива неща си бъбрех наум, когато над мен се появи оранжевото облаче и точно пред краката ми тупна шепата кристали. Този път в добре съхранена купчинка. Едва не обезумях от радост. Извиках специалистите и консервирахме купчинката. За по-сигурно на другия ден повторих на същото място телепатичния сеанс и
