Устните й се отвориха изненадващо живи, меки и чувствени — потрепераха, сякаш сами уплашени от това, което щяха да кажат. Дългата й ръка изящно се вдигаше.

— Минах пътьом през парка и откъснах това цвете за вас. Не зная кой цвят обичате, затова избрах своя любим цвят. Дано не съм сбъркала много!

Хайде де, озъби й се той в себе си, през никакъв парк не си минавала и никакво цвете не си откъсвала, кой ще ти позволи такова нещо! Но и това отекна като ехо на заглъхваща съпротива. Никой никога не бе му поднасял само едно цвете, при това — с толкова мил жест. Посегна към него — прекалено смутен, за да си спомни със свойствения си скептицизъм, че цветето просто е включено в таксата, задължила банковата му сметка. И тогава стана нещо още по-неочаквано. В мига, когато улови с два пръста стъбълцето, ръката й, без да го пусне, бавно се вдигна заедно с неговата към лицето му. Той се понаведе, разбрал, че тази ръка очакваше целувка, че настояваше за нея и внимателно целуна мургавата й кожа. Едва тогава цветето премина в неговите пръсти.

— О — извика тя с кокетна възхита. — Вие сте истински мъж и кавалер, знаете да цените красотата! Повярвайте ми, за пръв път някой ми целува ръка!

Той не й повярва, защото съвсем очевидно тя бе го принудила. И все пак, защо го направи? Та нали самите днешни жени смятаха този стародавен кавалерски жест за обиден, защото подчертавал уж неравенството между половете, като изкуствено и лицемерно въздигал жената върху някакъв пиедестал. Да, напоследък нещо, изглежда, се променяше. От известно време самата Миранда бе почнала често и с упоение да целува ръцете му — сякаш му благодареше за любовта, с която я даряваше, и символично се поставяше под властта на силната мъжка десница. Щом и неговата свободолюбива индианка си позволяваше такива антиеманципаторски прояви, сигурно нещо силно се променяше в днешния свят, което той не бе забелязал.

— Значи вие се казвате Миранда. — Без малко да каже „също“. — И… и това е любимият ви цвят?

Той не знаеше името на цветето и се чудеше къде да го остави, и се чудеше още какво изобщо да говори.

— Да — отвърна тя, а в черните й очи лумна насреща му един спотаяван досега огън.

Преди месец неговата Миранда бе му казала ей тъй, между другото: „Знаеш ли, синият цвят ми се струва някак студен, плитък, просто не проумявам как толкова години съм го обичала. Сега предпочитам лилавия. Не усещаш ли в него мъдрата дълбочина на една меланхолия, в него сякаш тлее силната още жар и дългата мъка на една несподелена любов…“

Той не усещаше нищо в никой от цветовете, но усети още тогава, че нещо ставаше с неговото индианче. Отгде бяха се взели в устата му тия старомодни поетични приказки? А цветето, от което търсеше сега как да се отърве, беше лилаво!

— Не го поставяйте в някоя студена и бездушна ваза, моля ви! Намерете му една хубава, хубава чашчица! Аз бих го поставила в чашата, с която най-много обичам да пия. Нека и то пие от нея — мелодично изпя тази Миранда и той отново се втрещи, както там на прага.

Насреща му се усмихваха две удивителни трапчинки, погълнали в матовите си глъбини цялата строгост на предишното лице. Насреща му стоеше едно безкрайно мило и привлекателно момиче, което съвсем непристорено и простодушно се заоглежда.

— О, колко е хубаво у вас! Но то е и естествено. По това, как приехте цветето ми, веднага разбрах, че живеете с красотата, че умеете и да я създавате около себе си. А колко рядко се срещат вече такива мъже…

— Седнете, моля — прекъсна я той, защото нито цветето й беше оценил, нито тая наредба се дължеше на него, и съзнателно не й посочи розовия диван, а насрещното канапе.

— Лошо ли се държа? — запита тя, а устните й потрепераха по детски. — Извинете ме, то е, защото много силно… много силно ме смущавате.

И в смущението си навярно седна тъкмо на розовия диван. Той се засмя, повъзвърнал иронията си.

— Аз ли ви смущавам? И с какво?

Тя прикри с дългите клепки черния огън на зениците си. Облите й колене срамежливо се сгушиха едно в друго.

— Трудно ми е да го определя. Може би силата, която се излъчва от вас. Тая откровена мъжка сила. Тя привлича, но и плаши, очарова, но и като че ли отблъсква, защото настоява да й се покориш.

Той усети как анемичните му мускули на интелектуалец се наляха със сила. Едва не подскокна.

— Чакайте да намеря любимата си чаша, пък после…

Не знаеше какво ще бъде после, но в него се обади нещо като радост, та сигурно щеше да стане още по-забавно. Да, заради трапчинките ще е, с тях бе объркал нещата! Не са намерили руса с трапчинки, затова са му пратили тая, решили, че той особено настоява за тях, понеже бе ги акцентувал така силно като лично предпочитание. Но и тази си я биваше, нищо засега не можеше да й се възрази. Вярно, глупости дрънкаше, банални, клиширани глупости, сигурно така са й втълпили да се държи, но нима всички любовни двойки от всички епохи не са си говорили едни и същи глупости?

Когато се върна с натопеното в първата попаднала му пред очите чаша — никога не бе имал любим съд за пиене, — той се спря пред нея с инстинктивното очакване да получи още един комплимент. И го получи!

— О, как го държите само! Като красива жертва пред красив олтар.

Вече нищо не можеше да смути настроението му — дори тия архаични, сякаш нарочно заради него изкопани сравнения. Вече му се играеше тази игра и той се втурна в нея все още с мъничко себеиронизиращо любопитство. Постави чашата с цветето върху слепените й бедра и коленичи пред тях.

— Нека това да бъде олтарът.

— Не ме засрамвайте така, моля ви! — пошепна Миранда и трогателно плахо положи ръце на раменете му, сякаш да го отблъсне. Но не го отблъсна, разбира се.

— Нима една богиня има от какво да се срамува? — извика той, настоявайки да закрепи чашата с цветето между бедрата й.

— Може би от някое свое внезапно и съвсем не божествено чувство… — отвърна Миранда и отново го смая.

Трапчинките бяха изчезнали. Пред него стоеше предишното, малко хладно и недостъпно лице — лице на същинска древна богиня, изваяно от тъмен мрамор. И никак не се снаждаше с неочакваното й признание. В черните очи обаче се смееше, смееше затаеният огън, предпочитан от тенденцията за сезона.

— Може ли да ви целуна? — запита я той; в този й вид се усети принуден да я запита.

— Ако не се боите… Защото аз… аз мъничко се боя…

О, тя намекваше за опасността от любов! Отлично си играеше ролята наистина!

Той се устреми към устните й, но в последния миг го спря горещият им издих.

— Моля ви, не бъдете груб с мен. Имам нужда от вашата нежност.

Би могъл, разбира се, да й рече: „Ще бъда такъв, какъвто си искам, защото съм си платил!“ или „Бъди спокойна, нищо няма да ти счупя“, но вместо това улови лицето й в шепите си внимателно, безкрайно внимателно, и целуна най-напред двете й страни, на мястото на изчезналите трапчинки. А те веднага се появиха и затрепкаха като тъмни цветчета.

Устните й бяха удивително топли и меки. Когато излезе позадъхан от опиянението им, те пошепнаха унесено:

— О, мили! Влей малко от мъжката си сила в мен, вземи ме на ръце, отнеси ме в безкрая…

Чувствителното му за словото съзнание никога не би простило на другата Миранда чак такъв кич, а сега сам като че ли бе готов да й отвърне, че всяка нейна дума отеква в него със звъна на сватбена камбана. Някъде беше чел и такъв израз. Но вече никаква ирония не можеше да го възпре. Той зацелува лицето й, цялото. Посепна се, когато неочаквано зърна под лявото, много мъничко ушенце, една бледа бенчица — поръчаната и забравената — но целуна и нея, дълго и признателно.

После чашата с жертвеното цвете отиде на пода, а на розовия диван се изпъна олтарът. Един олтар от безупречно гладък тъмен мрамор с два средно големи купола, които единствено леко бяха оживени от по две сини венички. Пред толкова красота можеше само да коленичиш в безмълвие или с богобоязън да опиташ да се слееш с нея. Той направи и двете.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату