После из глъбините на олтара заизвира един горещ, захласнат и сякаш ароматен шепот: „О, мили!… О, мили ти мой!… О, мили…“ И постепенно се въздигна до винаги изненадващия мъжа вик на болка и блаженство. А от затворените очи заизвираха не по-малко горещи сълзи, които съвсем размекнаха недостъпността на лицето под тях, напълниха трапчинките, накараха ги да заблестят.
— Защо плачеш? — смути се той, защото не знаеше какво означаваха тези сълзи; никога не бе виждал жена да плаче в своя свръххуманен век.
— Беше нечовешки хубаво! — отвърнаха мокрите й устни. — Беше така неземно хубаво! О, мили, мили, мили! Какво направи ти с мен!
Тя го притиска към гърдите си с невероятна сила и той си помисли в ръцете й, че наистина му е било като никога хубаво.
После тя нежно и гальовно го повдигна от себе си; вероятно си имаше някоя своя потребност.
— Трябва да стана.
Той послушно я освободи и се отпусна в захлас по гордата красота на изправящото се тяло, което отлично знаеше как да се движи, протяга или навежда, та нито за миг да не помрачи своята удивителна грация. Полежа така по гръб, докато осъзна, че всъщност тя се обличаше. А обличането й, макар и изиграно като съвършен балет, се оказа твърде кратко представление.
— Но защо? — възкликна той потресен, чак когато балетът бе завършил с едно кокетно побутване оттук-оттам на косите.
— Не мога повече да остана, мили. — Тя се върна, хвана на свой ред лицето му в шепите си, обсипа го с целувки. — Мили, мили ти мой! Но нали пак ще се видим? — додадоха внезапно боязливо устните й, сякаш не вярваха в тази възможност, а очите й отново се напълниха със сълзи.
— Разбира се, още утре! Или дори още сега, след час! Кой ти беше кодът? — извика той пламенно, за да заглуши оня невъзпитан глас, който твърдеше в него, че не е възможно да са изтекли вече цели два часа, че навярно го ощетяват, но естествено не би могъл нито да погледне часовника си сега, нито да се пазари, пък и в толкова силните любовни преживявания времето наистина вървеше прекалено бързо.
— Аз съм комбинация, мили — пошепна тя направо в ухото му, защото бе висока почти колкото него. — Само твоя и завинаги твоя…
— Да, да, да… — заекна той, а ръцете му омекнаха в трагичното осъзнаване, че ако не си спомни подигравателно нахвърляната случайна комбинация, никога не ще види отново тази невероятна жена.
Ръцете му омекнаха и тя лесно се изплъзна от тях, но не си тръгна веднага. Поривисто улови китките му — той бе захвърлил гривната с медицинските индикатори, — обърна дланите му нагоре и ги напълни с целувки и сълзи. После лицето й пролежа в тях няколко мига с оная покорност, която сякаш казваше: ти си ми господарят, ти разполагаш с живота и смъртта ми. Гласът й се начупи между мокрите му пръсти.
— Благодаря ти! Благодаря ти, мили! За топлината, за нежността, за щастието!
И побягна, разплакана.
Той не хукна подире й. Не само защото е недопустимо да задържиш една жена, когато е решила да си отиде, а защото беше и гол.
Отстрани погледнато, сигурно е било твърде комично: стърчат двама — тя в цялото си облечено великолепие, той в жалката си голота на позастарял интелектуалец; тя целува ръцете на един гол мъж, голият мъж почти се е разциврил от умиление… Но не бе имало кой да ги погледне отстрани и трябваше да се засмее сам.
Не излезе истински смях, защото и гърлото му сякаш бе пълно с нейните странни сълзи. Нима наистина никога нямаше да я види? Веднъж да срещне една жена, една жена, която може би инстинктивно бе създал по свой вкус, една жена, с която… И да я загуби веднага! Глупости, ако не си спомни тая проклета комбинация, целия им ДУПС ще преобърне наопаки, но ще я намери. Не, нямаше смисъл да иска отново албума, да го прелиства, да си напряга мозъка, от който конкретната Миранда веднага бе заличила абстрактните цифри и букви. Нали пак от северната царица трябваше да тръгне, да създаде същата бъркотия, а не се знаеше какво щяха да му изпратят втория път. Миранда си оставаше съдбовно случайна и неповторима, както всяка жена, която влиза с такова внезапно и властно обаяние в живота на мъжа.
Поиска адреса на районния ДУПС и въздушно такси. Компютърът на такова лично превозно средство задължаваше банковата му сметка със сума, която сигурно не бе по-малка от сметките на ДУПС, но представата, че не ще успее да пристигне, преди Миранда да е пратена на друг адрес, го влудяваше.
Щом продиктува адреса в програмното управление на таксито, то мигом се вдигна и безшумно и рязко се застрелка като водно конче над нощните реки-улици. Тая забравена от него институция се оказа съвсем наблизо, а той не бе знаел това. Но пък и сградата с нищо не се набиваше в очи, освен с малките си размери в сравнение с околните жилища. Вероятно всичките й функции се осъществяваха в подземни етажи, защото от един изход изпод земята изпълзяха две еднакви малки коли тъкмо когато той напускаше таксито. Те веднага набраха скорост и отфучаха нанякъде. И в двете седеше по една жена, която му заприлича на Миранда.
Да, посланичките на ДУПС нямаха право да се движат из улиците пеш или с обществения превоз. Онова с парка и откъснатото цвете наистина беше сантиментална измишльотина, но Миранда все пак я изигра добре. Толкова добре, че и сега, когато му се стори да я зърва в двете коли едновременно в него изригна един собственически бяс, какъвто не бе подозирал у себе си.
Човекът, който отвори на неприличното му звънене, вече бе заразен от тревогата му.
— Какво има, какво се е случило?
— Търся една жена, Миранда! Току-що се е върнала. От моя адрес.
— За такива неща не можем… — опита се онзи да го спре, но той го избута грубо и влезе в коридора.
— Трябва да я намеря. Вие кой сте?
— Дежурният оператор. Минете оттук наляво, при нашия психосексолог, той по-добре ще ви помогне от мен — каза младият мъж с една дискретна усмивка. Навярно не за пръв път нахълтваха такива пощръклели мъже при него посред нощ.
— Казах ви, че търся една жена…
— Защо не я повикате отново, по същия код?
— Защото… — извика той, като оглеждаше вратите, зад някоя от които може би се намираше Миранда. — Трябва лично да я намеря.
— Вероятно е вече на друг адрес — рече по-предпазливо операторът. — Тук се работи бързо. А аз не мога да ви помогна. Нито имената им знам, нито как изглеждат, нито къде ходят. Всичко правят компютрите, заради запазване на тайната, знаете това.
Ако беше го знаел, нямаше да бъде сега тук.
— Сигурно не е. Аз веднага тръгнах след нея. С въздушно такси. Къде седят те, покажете ми!
Операторът дразнещо се развесели от напоритостта му.
— По това време никъде не седят, постоянно са в движение. Сигурно е в дезинфекционното, щом, както казвате, току-що се е върнала. Но ако имате някаква оплакване…
— Къде — изтръпна той. — Какво дезинфекционно?
Операторът го хвана с дружеско превъзходство за лакътя.
— Елате, ще ви покажа. При нас всичко върви безупречно, сам ще се уверите. Макар техниката ни да е поостаряла вече, поддържаме я, стараем се.
Въведе го в малко помещение, чиито две стени бяха покрити с апаратури, с екранчета, с копчета и шалтери. Всичко по тях живееше своя напрегнат, но безшумен електронен живот. Мигаха зелени, червени и жълти светлини, пробягваха разноцветни начупени светкавици, сякаш родени от сблъсъка на бушуващите по разните адреси страсти.
— Тук е съсредоточен целият процес — каза му разбъбрилият се вече оператор; вероятно скучаеше сред тези апаратури, които безупречно си гледаха работата. — Както виждате, безнадеждно е да разпитваме тези наши мили другарчета. Те работят само с кодове. Заповядайте!
Той отвори втората врата на операторския си кабинет.
— Забранено е да се влиза, но за вас ще направя изключение.
Намираха се в друг, по-къс коридор, чиято насрещна врата изглеждаше бронирана. На ключалката й дори висеше пломба, която отваряха навярно само специалистите при някоя повреда. Встрани от вратата
