— Повторението е велико нещо! — обади се в същия тон Монида.
Той се бе изтегнал вече като почиващ старец в креслото, разстлал фотолентите на коленете си.
— Да, то е майка на знанието! — подигра го Вейо.
Евристикът не се засегна:
— Именно! Но ти, щурмане, си запомнил тая поговорка само в смисъла й на заучаване. А тя съдържа и друга елементарна мъдрост: човекът е способен да изучи само ония явления, които се повтарят.
Напъвах мозъка си да роди някакво предположение, но както обикновено, когато искаме да се заставим да мислим, той решително отказваше. Лицето ми запламтя от напрежение. Имах чувството, че ей сега ще ме запитат какво ми е мнението, а аз като че ли никога нямаше да имам някакво мнение. Само се питах безпомощно: защо престанаха? Защо не се обадиха по-рано? Цял месец ги бомбардирахме с позивните си системи, а сега ни пращат по за няколко минути някакви звуци, които един космос знае какво означават. Та щом могат да излъчват дециметрови вълни, те са могли и да приемат ония наши позивни, които изпращахме към планетата в дециметровия диапазон една октава над и една октава под вълновото излъчване на неутралния водород, за да избегнем смущенията от неговите шумове? От всички астронавти на кораба аз имах най-тясната специалност, — освен за душевното и физическото здраве на хората отговарях пряко само за регенерационната система, за въздуха, водата, храната и за контрола на психороботите… Едва след като се срещнехме пряко с другите представители на Космоса, щеше да започне и моята изследователска дейност. Засега думата имаха другите, но аз чувствувах, че нося същия дял отговорност и безпомощността ми ме измъчваше. А малкото надеждица, която мъждукаше в мене, бе насочена към Монида. Въпреки конфликта ни инстинктивно от него чаках сега да излезе първият отговор.
Другите също попоглеждаха от време на време към евристика и очевидно също така чакаха и също така недоумяваха заради неоправдания оптимизъм, който той демонстрираше. Евристикът бе се излегнал още по-удобно в креслото си, шумолеше с фотолентите някак твърде небрежно и сякаш ей сега щеше да започне да си подсвирква весело. А при това вече ни бе заинтригувал с възклицанието си, бе предизвикал нашето очакване.
Крамер каза някак си ядосано, сигурно се ядосваше на мълчанието на Монида:
— Още не съм убеден, че тъкмо нашият кораб трябваше да бъде комплектуван без жени. Жените винаги са били по-изобретателни в случаите, когато трябва да се установява контакт. Един женски мозък сега…
— Ти едва сега ли почна да съжаляваш, че няма жени на кораба? — прекъсна го координаторът.
Координаторът се шегуваше?! Това бе толкова необичайно, че не успяхме да се засмеем. Засмяхме се по рефлекс, когато се обади Вейо, защото обикновено той ни разсмиваше на кораба.
— Крамер е готов дори жена си да им предложи, само и само да ги склони към разговор!
„Им“, „ги“, „ония“, „те“ — така се изразявахме за „тях“, отдавна приели, че „те“ съществуват, а нито веднъж в разговорите ни не се подхвърли въпросът, как ли изглеждат! Едва ли някой си го задаваше и мислено, защото съзнателно се пазехме да фантазираме, но в тия обикновени човешки лични местоимения, които пръкваха неволно между думите ни, като че ли се съдържаше прастарото убеждение — надежда, че колкото и да са различни от нас, „те“ все пак са като нас. Неумъртвими си оставаха изконният човешки егоцентризъм и теоретически смешното, но засега още неосмяно високо човешко самомнение.
Отначало ми се видя направо чудовищна тая несериозност в нашата строга зала, свикнала да отеква само на машинния език на логиката. Моите мъдри и мъжествени астронавти сякаш бяха забравили, че седят пред компютрите си, че главният електронен мозък, зад който този път седеше самият координатор, очаква от тях условията, за да почне да търси алгоритъма на следващите ни действия. Всичко като че ли бяха забравили в надпреварата си да съчиняват разни пикантни варианти на срещи и разговори с „ония“ от петата планета. Неочакваният спомен за жените ни, останали на звездолета, като че ли даде импулс за това — толкова време бяхме отбягвали да мислим за тях! А координаторът вместо да спре тези непристойни шеги, оскверняващи залата на главното управление на кораба, участвуваше със същото хлапашко увлечение в тях.
Първото запознанство между двама, все едно дали са от един и същи или от различен пол, винаги било вид флирт, каза някой. Сега вече не помня кой кое казваше в този странен разговор. Друг се възпротиви с комична надменност — отгде накъде ние да сме им предлагали жените си? Нека те ни предложат своите! Може пък вече да били стигнали и те до тая мисъл на Крамер; ако притежавали неговия интелект, трябвало вече също да са стигнали до нея. А сигналите им сигурно означават: не идвайте тука, съобщете ни само колко души сте, ние ще ви пратим от нашите жени, за да установите контакта; на нашата територия, пред очите ни не е толкова удобно това, нали разбирате! После се впуснаха да си представят как биха изглеждали жените им. Не подозирах, че моите строги космонавти притежават такова разюздано въображение. Зонен, нашият художник, даже нахвърли няколко портрета, непрекъснато допълвани с нови подробности, които астронавтите изстрелваха иззад компютрите си към него. Бяха от такъв характер, че дори аз, медикът, не се решавам да говоря за тях. Искаше ми се да им викна: Стига, засрамете се! — но неусетно и против волята си бях обхванат от тяхното настроение. И едва тогава осъзнах, че то се дължеше всъщност на облекчението — нищо опасно не бе излетяло срещу нас, нищо не ни застрашаваше, а на тая планета все пак имаше някакви същества, които можеха да говорят на простите дециметрови вълни. Тия същества ние отдавна сме очаквали да срещнем, копнели сме за тях и естествено сега не ни беше възможно да говорим и размишляваме на проклетия машинен език. Сега ни се искаше най-после да си побъбрем с тях и помежду си по човешки, по приятелски.
Единствен Монида, евристикът, не участвуваше в разговора. Но не участвуваше с думи. Колкото пъти хвърлех поглед към него, за да видя дали старецът няма най-после да се възмути от тия непристойности, се убеждавах, че те му доставят същото удоволствие, макар той да ги слушаше разсеяно, взирайки се в своите фотоленти. Цял час вече, вместо да предприемем нещо, вместо поне уредите да следим, ние дърдорехме глупости и се чувствувахме така великолепно, както от години не бяхме се чувствували. И кой знае колко още щеше да продължи това, ако все пак Монида не бе ни върнал към действителността.
Той скочи от креслото си сред всеобщия смях, избухнал след поредната шега, и също засмян вдигна ръка, за да ни усмири:
— Знаете ли, момчета, че от всичките тия смехории, които тука изпонаприказвахме (така каза, не се отдели от нас чрез глаголната форма!), че тия чудесни глупости родиха една велика идея, една идея, която електронните мозъци нямаше да могат да родят!… Идеята за флирта!
Шегата не беше особено сполучлива, но ние все пак се засмяхме — повече от стареца не можеше и да се очаква!
— Но аз не се шегувам! — викна той. — Вие сами казахте, че първото запознаване с някого винаги било флирт. Та това е истина. Прастара истина, която ние просто сме забравили.
— Четиридесет години в Космоса и името си чак ще забравиш, не само как се флиртува — обади се Вейо.
— Именно! — поде евристикът все така вдъхновено, а ние го гледахме учудени: нима наистина не се шегуваше? — С кого ще флиртуваш на звездолета, когато всеки ти познава и флората в червата? Флиртува се между непознати. Налага се да си припомним какво е това и как става. Кога флиртуваш? Когато искаш да спечелиш другия? С какво искаш да го спечелиш? Като показваш само най-доброто от себе си. Ако го нямаш, измисляш го, но пак го показваш. Изобщо — един несъзнателен блъф с добродетели. Показваш се по-умен, по-силен, по-великодушен и така нататък, целия списък на добродетелите. Така ли е?
Пое си дъх от поредицата риторични въпроси, за да продължи, но преди това Вейо вметна:
— Не е забравил старецът как се флиртува, само се преструваше. Ще го видите, като му се връцне някоя от ония, дето ги нарисува Зонен!
Монида пръв се захили, но после стана съвсем, съвсем сериозен.
— Момчета, моля ви за малко внимание! И така, предстои ни едно запознанство, в което ние искаме да накараме другите да се влюбят в нас. Ерго, налага се да пофлиртуваме.
Видях как всички се съсредоточиха в думите му и в себе си, и как лицата им не загубиха своята проясненост, защото те бяха влезли в хода на мислите на нашия евристик, а този ход на мисли беше толкова прост, толкова човешки.
— Трябва да им покажем, че сме по-силни — изреждаше Монида. — Че имаме по-големи възможности, отколкото са в действителност, че сме добри и че идваме при тях с обич и желание за разбирателство. Но…
