— А вие защо ми я водите тука?
— Длъжен си да свикваш на всякакви изненади. Решихме да проверим. Но ти… Защо се държа така? Защо я изплаши? Нали твърдеше, че хората ти били безразлични.
— Да не идва повече — отвърна кентавърът с името Дан, а четири от двигателните му крайници телескопично го повдигнаха, но го отнесоха към зарешетения прозорец на секретната лаборатория. — Разигравах комедия, Бор. А на бебето нищо няма да му стане, Рут не е от плашливите. Щом не се уплаши да се омъжи за мен…
— Никак не приличаше на комедия! И не се опитвай да ме баламосваш, Брейн!… Прощавай, оставаме на Дан, нали? Желанието ти да кръсти бебето на теб говори за друго.
Дан се питаше дали храбростта на младия датчанин бе се родила от призива да му бъде съюзник или от загриженост за Рут, но не настоя да си дава отговор, а рече, почти убеден в искреността си:
— Чисто умозрително беше, повярвай ми! Абсолютно ми е все едно как ще го кръсти, макар да имам рядката привилегия да знам, че детето наистина е от мен.
— Дан, разбра ли най-после разликата между изкуствения и естествения мозък? — с разлютено коварство в гласа го запита Борис Бьорнсон и явно му готвеше някаква клопка, но Дан не я предусещаше като опасност и реши да му достави удоволствието, защото усещаше превъзходството си:
— Те са много, но ти имаш предвид само една от тях, нали?
— Изкуственият разум не е способен да лъже. И е еднакво безразличен към всичко, това е!
Гневът на младия датчанин дори като че ли му се хареса. Надигна туловището си към зарешетения прозорец, фасетното му зрение видя обаче само късче сивосиньо небе, небе като стена. И му се прищя да превключи на другите си сетива, за да погледне и отвъд тази стена.
— Бор, ядосан си. Обърни една чаша коняк и заради мен! Не ми се тренира днес. Но си помисли и за другата разлика между изкуствения и естествения мозък! В естествения никога не можеш да влезеш, както в изкуствения. И в повечето случаи не си в състояние да го разбереш. Затова те и пращам да се напиеш. А защо човек се напива, мислил ли си? За да избяга от нещо. Хайде, бягай!
Борис Бьорнсон дълго го изгледа, но вътрешно бе вече го послушал, защото наистина му се искаше да избяга от тази лаборатория. При вратата обаче все пак се обърна разтревожен от собствената си съвест:
— Нали ще мируваш, Дан? Обещай ми! Иначе ще те изключа. Наистина ли изпитваш нарастващо чувство за превъзходство над човека?
— Бягай и се напий, ти казах! Къде ми е превъзходството, щом ти можеш да се напиеш, а аз не мога!
И отново не прозвуча нищо шеговито в този синтетично красив глас. Само в подредбата на думите нещо заприлича на горчивина и на подигравка, но датчанинът не направи опит да разбере към кого е насочена.
12.
Докато отключваше, една нечовешка ръка се совна над рамото му и дръпна тежката бронирана врата с такава безогледност, че тя го удари в лицето. Бор се люшна назад ослепял, от носа му рукна кръв, но като че ли падна в метателния механизъм на катапулт, който го запрати обратно в лабораторията. Грамадният датчанин прелетя десетината метра до дългия стенен шкаф, удари се в него и се свлече на пода под оглушителното дрънчене на десетки уреди и инструменти. Когато отново прогледна — а замайването му едва ли бе траяло повече от няколко секунди, — акулата-киборг не беше вече в лабораторията.
Страхът го разтърси с такава мощ, че смачка болката от двойния удар. Бор размаза с длан кръвта по лицето си и хукна навън. Коридорът, естествено, бе празен, но би ли могъл изобщо някой да спре чудовището, което умееше да се движи с автомобилна скорост по всякакви терени?
Двамината общи работници на двора, обръгнали на техническите чудеса в Института, му разказаха, че „нещо профуча край нас…“ и „Нещо дълго около два-три метра, шоколадово на цвят… На крокодил мязаше или на делфин… Аха да се блъсне в нас, па току ни прескочи с някакви кокилести крака… Поне десет метра скочи и хайде над оградата…“
Бьорнсон усети своята безпомощност като повторен удар. Спря зашеметен и объркан насред двора, извади джобна кърпа и затисна с нея носа си, който продължаваше да изцежда капки кръв.
Не беше ли бившият му шеф един от най-трезвите умове на планетата? Защо тогава бе това внезапно бягство? Нима не осъзнаваше, че то наврежда единствено на техния замисъл? Полудяване ли беше, внезапно умопомрачение ли, какво бе станало в тоя мозък? Или Рут неволно бе го подтикнала към тази постъпка?
Мярнало се в съзнанието му, името на Рут го подсети къде да търси брат й, а може би и беглеца. Аройо тъкмо бе закарал сестра си у дома й. Най-напред бе длъжен да признае своята непредпазливост ли, непредвидливост ли — сам не знаеше в какво да се самообвини. Във всички случаи обаче трябваше заедно и бързо да върнат своето създание, преди белята да е станала непоправима.
А тя изглеждаше вече непоправима, защото Дан изобщо не се запитваше кое го накара да хукне навън, отстранявайки от своя път така неучтиво младия си колега. Определението „неучтива“ за постъпката му допълнително вля в него подобие на алкохолно развеселяване. Заслужаваше си го тоя Бор, щом бе си въобразил, че мозъкът, па бил той и на Даниел Димих, не ще смогне да се откъсне от човешката сантименталност! Наивността се заплаща. И човечеството винаги е плащало с кръв, не само с няколко цицини, своята наивност…
Не, кентавърът Дан още не се запитваше за нищо. Мълчеха и всичките изкуствени свръхинтелекти около него, сякаш онемели пред тази нито човешка, нито компютърна постъпка. Единствено опиянението му от невероятните пъргавина и повратливост на могъщото тяло приличаше на човешко. То го накара и да прескочи цялото платно на улицата, да се бухне с всичка сила в огромната витрина на отсрещния тротоар.
Десетината минувачи от двата тротоара, поспрели да погледат необичайното явление, се вкамениха пред гледката. Нещото, приличащо едновременно на акула-чук и на непознато влечуго, бе прескочило цялата улица, а тя, макар и в тихия краен квартал на студентския град, бе непосилно широка за всяко друго същество, освен за птиците. А и пръсналата се на хиляди остри парчета, трудно пробиваема иначе стъклена витрина остави напълно невредима кадифено меката на вид кожа на загадъчното същество. Само като че ли го доразлюти, защото то изведнъж измъкна от себе си няколко също невиждани крайници и се развъртя из дългата витрина, отрупана със стоки. За секунди, въпреки виковете на наизскачалите от магазина продавачи и купувачи, изложените предмети бяха сметени като тайфун, а съществото с видимо задоволство — в това свидетелите на необяснимото покушение се оказаха единодушни — изчезна зад ъгъла на близката пресечка. Хорските протести — впрочем благоразумно предпазливи — го оставиха да си отиде безнаказано, а и никой не направи опит да го спре. Разшаваха се едва след като то бе изчезнало от погледа им и вероятно се намираше вече на безопасно за тях разстояние. А уплахата и недоумението им забликаха в объркани твърдения. Едни бяха видели непознато животно, избягало от експерименталната зоологическа градина на известния университетски град, а възмущението им от безотговорността на зоолозите, отглеждащи всякакви мутанти и хибриди, нарасна до гръмогласие. Други — като се оглеждаха около себе си — изказваха предположения, че това било нова форма на тероризъм. Младежките банди, оставяли досега техния безобиден университетски град на мира, решили били тъкмо тук да изпробват находчивостта си. И никой не допусна да е полудял киборг, въпреки че само такъв бе в състояние немотивирано да нарушава човешкия ред. Сигурно защото това същество никак не приличаше на нормалните киборги. Дори на фантастичните приумици на тайнствения Институт за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии не приличаше, та не се и сетиха за този институт, чиято дейност иначе бе предмет на постоянни слухове.
Пристигнаха полицаи, заразпитваха свидетелите. Всеки от тях обаче бе видял нещо по-различно от другите и разпалено настояваше на своята правота. Бяха все възрастни хора, тези свидетели. Неколцината младежи, положително от студентите, тихомълком се измъкнаха от купчината им в посоката на изчезналия злосторник.
В съседната, значително по-широка и оживена улица, но още не разбунена от появата му, Дан подрипна край фасадата на една яркожълта сграда. Скокът му го отведе до втория етаж и го залепи за грапавата
