Целуваха се още, за да изкупят вината си един пред друг, и се надпреварваха да призовават общото бъдеще; целуваха се, докато тя, обезсилена, заспа като дете насред приказката, която съчиняваше за нея.
25
— Капитане!
Той стреснато се вдигна, но мозъкът му, още размътен, не съобрази веднага къде се намира. Съзря най-напред чифт боси женски крака на белия фон на палубните дъски. Изпъкналите встрани от палците жълтеникави кокалчета се забиха с позната болка в чувството му за природната геометрия. После срещна и черния ужас в очите на жената. Наниз от потни зрънца бе избил в сянката на бъдещите й мустачки.
Ниско над морето жълтееше прозрачното мляко на утринните изпарения. Зад гърба им, невидимо от корпуса на каютата, изгряваше слънцето. Без ветрила и мотор, яхтата сънено се полюшваше в гъстите крайбрежни води. Носът й, сякаш воден от собствения си копнеж, бе се насочил към кално черната ивица на далечен бряг. По него тук и там още светеха електрически лампи. Толкова много ли бе ги върнало течението?
Острият шепот отново прониза ухото му:
— Какво стана?
— Какво е станало? — потисна той досадата си, но не само викът й бе го събудил — тъмната утайка на неясен кошмар още притискаше сетивата му.
— Не усети ли? Като че ли потъвахме.
Той понасъбра търпение за повторната й криза:
— Съвсем да бяхме потънали, мило, нищо нямаше да усетя след толкова любов.
И я прегърна за нов сън. Тя го отблъсна.
— Иди виж какво става!
— Нищо особено. Морето се готви да ни изплюе на брега. Ако ти се ще повечко драматизъм, ще кажа: като удавници.
— Къде сме?
— Доколкото разбирам от течения, някъде пред нашия бряг.
— Но аз действително… Като че ли потъвахме или се издигахме във въздуха.
— С любовта е така. Или потъване, или издигане — сънливо рече той, но ръцете и краката му се протегнаха в мъчително изплуване от тинята на съня.
— Моля те, капитане!
Погали небрежно бузата й, стана.
— Юнга Алфа, заповядвам ти да спиш! И по-добре се премести в каютата, ей сега ще съмне.
Целият беше потен, а не разбираше защо е навлякъл тая дебела карирана риза. Смъкна я, заизтрива с нея гърдите си; кожата му настръхна от утринния хлад, а душата му се разсърди на безредието по палубата, на остатъците от храна и напитки, на прекатурената вазичка, на кощунствено захвърлената край статива спекла се палитра. Доразсърди го и жената — също бе спала облечена! Отгоре на всичко в някаква невъзможна цигански шарена пола и в неговата тениска, станала жълта от потта й. Малко ли дрехи домъкна на борда, та бе опряла до неговите тениски! И на себе си се разсърди: не само яхтата бе пуснал на произвола на теченията, сам бе хлътнал в един противопоказен на здравословните му бягства разгул, чиито последици размекваха костите му с болките на следгрипно изтощение. Утринните разкаяния бяха си отишли отдавна, заедно с младостта му, и това сега го измъчваше с непозната сила.
Пред тоалетната го чакаха още неприятности: в хаоса от разпарцалосани спомени за вчерашния ден никъде не съзря кога и какво изобщо бе го накарало да изобретява такова гадно съоръжение. Клозетният автомат функционираше нормално, водата устремно се отправи към своята велика сестра под яхтата — повреда нямаше, нямаше и запушване в мивката.
Отвърза с погнуса пълния пластмасов чувал и го хвърли през борда. Чувалът изпляска върху притихналите вълни с тежестта на мъртвец. Така се канеха да погребват някакви вещи, но и вещите не можа да си спомни. Стоплилата се в резервоара вода също не успя да раздвижи упоената му от коняка и прекалено дълбокия сън памет.
Постоя край релинга с мокра глава. Брегът изглеждаше познат и непознат, но пристанище на него нямаше. Навярно се носеха към някой от курортните комплекси, отспиващ си доволно модния коктейл от слънце, море и алкохол. Сгради обаче още не се виждаха, само пръснати из алеите светлинки — синкавобелн диамантени игли върху черната папионка на бреговата ивица.
Нищо не го очакваше на този бряг, по-скоро: никой. Към какво тогава ги връщаше яхтата, след като така самоволно бе решила да ги върне? Само трите дни ли бяха изтекли — колкото регистрира при излизането им? В това не беше сигурен. Сякаш цяла бездна от време зееше зад гърба му, а в нея той непрекъснато бе падал, вкопчен в някаква ужасена от гибелта си жена? Май правилно й рече одеве, че морето ги изплюва като удавници.
Искаше ли я още? Сега не, на оня черен бряг може би щеше да му липсва, защото отдавна не бе обичал някого там. Тия три дни въпреки всичко май излязоха хубави. Обичаше ли я наистина? Е, повече от глупаво е да се пита човек за каквото и да е с махмурлук в главата си, в часа на разкаянията! Но защо си каза „въпреки всичко“, щом още не бе в състояние да назове нито едно от тия въпреки неща?
Стоеше полугол край релинга и вече зъзнеше със синкаво-жълта като мъглицата над водата кожа — гърди на опърлена птица, а не смееше да влезе в каютата за пуловера си. Беше поизстинал от усещането за чуждото присъствие в нея и от незнанието кого ще срещне. Жената, която бе нарекъл Алфа и чието истинско име също не помнеше, бе загубила дори определения си образ из пустите пространства на това странно негово безпаметство. Там ту притичваше забравено в детството му палаво момиченце, ту се хилеше от предните банки на аудиторията нахална студентка, или стенеше в упойката на страстта нечие пикантно разкривено женско лице. Само очите като че ли навсякъде бяха едни и същи: уплашени, пълни с неясна, обезпокояваща мъка.
Тя още чакаше да бъде успокоена и той влезе в каютата, все така несигурен кого ще завари в нея. Посрещна го единствено укрилата се от утринния повей вчерашна задуха. Вратата към рубката обаче зееше разтворена и Алфа навярно бе там, ако не беше халюцинирал, долавяйки нейната шетня през каютната стена, когато се миеше.
Отвори най-напред всички илюминатори, за да проветри, после влезе в кухненската ниша и си избра една ябълка от фруктиерата. Беше гладен, а не му се посягаше към никаква храна. Както след всяко пиене — а защо беше препил, дявол да го вземе! — стомахът му жадуваше за нещо разхладително.
Алфа седеше във второто пилотско кресло и се взираше към брега със своите поизпъкнали като аметисти върху пръстен очи, които отразяваха в шлифованото си страдание отблясъците на ветровото стъкло. Не се обърна, само дръпна босите си крака, за да му стори път. Бе сменила тениската с евтиния пуловер, който й купи в пристанището, и сега съвсем приличаше на поизпаднала циганка с тия възгруби боси стъпала и омачканата шарена пола.
Той захрупа силно ябълковия залък, за да сдъвче и новата досада — в рубката обичаше да бъде сам.
— Какво е ставало с клозета?
— Повреден ли е? — отвърна тя, без да отклони поглед, сякаш внимаваше да не изпусне нещо на брега.
Недокоснат още от слънчевите лъчи, които ветрилообразно опипваха небето за избягалите през нощта летни облачета, брегът продължаваше да тъне в своята си нощ. От него гледана, яхтата сигурно се намираше отвъд хоризонта, на десетина мили в морето. Толкова показа и екранчето на радара. Компасът, жироскопът, барометърът излъчваха същото предутринно спокойствие.
Той се пресегна пред гърдите й, видя пожълтялата си от студа ръка, засрами се от голото си шкембенце, което направи сърдити гънки, и включи радиостанцията.
— Тук яхта „Птах“! Тук яхта „Птах“!…
— Ясу, професоре! — отзова се почти веднага и необикновено бодро за ранния час един от познатите му диспечери. Той винаги го поздравяваше с кой знае как оцелялото от древногръцките колонии по това
