И замълчаха, докато той не изтърси възможно най-безтактния въпрос, защото предложената тема го караше да се чувствува и виновен.
— Какво ще правиш после?
— Ще се оправя с доцента — не разбра тя въпроса му. И пак нарече мъжа си така, може би и в къщи така го назоваваше. — Той е добър човек, пък и за него сега е най-важното да си получи катедрата. Мисля, че по тая работа замина.
— Ще я получи. Някога, когато се колебаех дали да остана в катедрата — викаха ме на по-добро място в един институт, моят стар професор ми каза: Университетът е като трамвай, стъпиш ли веднъж на стъпалото му, тия дето се качват след тебе, непрекъснато те избутват напред.
— Ама ти не стана с избутване, нали! — възрази тя и в този миг седеше край своя доцент, а той не й призна, че все пак бе имало някакво избутване.
Не бяха говорили през тези три дни за никакво общо бъдеще, дори като че ли старателно се пазеха да споменават каквото и да било бъдеще, но въпреки това сега го налегна меланхолната мъка по нещо изгубено.
Тя палеше нова цигара, направо от първата. Загаси фаса върху пакетчето, потърси къде да го остави и внимателно го сложи върху едната си длан, спомнила си навярно педантичния му вкус към реда. Въздъхна с ново облаче дим, сякаш искаше все пак да му се отплати:
— Хубаво беше!
— Да — съгласи се той, но и в нейния глас не чу желание да го повторят.
— Боже, какво разкошно безумие беше! Благодаря ти!
— Глупости! — избухна мъката му.
— Не бъди груб — изхълца тя с оная нейна си смесица от смях и плач. — Нали знаеш колко тъжно плача!
И ето че странно едрите й сълзи вече се търкаляха чак по ръката, която държеше пакетчето с угарката и пепелта.
— Не си добре с нервите — измърмори той, вместо да я прегърне. — Наистина трябва да повземеш някое и друго хапче.
— Да, да! — послушно заизбърсва тя очите си в ръкава на пуловера, който й купи. И него май трябваше да погребат. — А помниш ли как ни светеха зъбите в оная нощ?
Това светене още огряваше паметта му — но с необяснеността си. Ученият в него така и не смогна да го превърне в любовен символ.
Алфа се позасмя с несвършилия в гърдите й плач.
— За него май най-много ще рева.
— Искаш и мен ли да разплачеш? Няма да е трудно.
Тя притисна глава към рамото му.
— А с картините какво ще правиш?
Дотолкова ли беше се простила вече с всичко, че дори се боеше от следи и доказателства?
— Ще си стоят тука. Знаеш, че никого не пускам, особено от университета.
— Одеве пак ги гледах. На едната много си ме обичал, такава красива и млада! На другата обаче си ме мразил.
Не помнеше и кога бе рисувал тези картини, но безпаметството му не го тревожеше повече. Цялото им пребиваване на яхтата приличаше на безпаметно откъсване от света. Сякаш бе пребивавал в камера силене, в ония изолирани от всичко камери на мълчанието, с които тренират космонавтите, и сега всичките му клетки крещяха за шум и деятелност.
— Въображение — рече той, все още обиден от предишния й въпрос. — На едната съм те рисувал като влюбен самодеец, а на другата като професор по квантова механика.
— Вземи си поне оная с краката! Чудесна е! — потърка тя умиротворяващо бузата си в рамото му.
— Евтин символ!
— Ще ти спомня за мен. Нали от моите кокалчета се вдъхнови. Уф, ще ида най-после да ги оперирам, няма как! — въздъхна тя, като че ли нищо по-важно не я очакваше вече на сушата.
И пусна рамото му, за да захапе отново цигарата си.
Той погледна компаса, погледна брега, който продължаваше да зачерква морето с бледата си тушова линия. Вълните, доста изсветлели, идеха към яхтата, диплейки времето в плисетата си.
— Трябва все пак да решим какво да правим.
Тя се изсмя и стана.
— Да се любим, какво друго? Ела да погледаме изгрева!
Внезапната й вулгарност го смачка в мекото пилотско кресло — до осъзнаването, че наистина не знаеха какво още да направят със себе си. Защото кой би бил правилният избор? Човек, изглежда, е осъден, като микрочастиците на света, да избира между винаги случайни поведения.
Въпреки това я последва с някаква най-обща надежда. Тя учудваше, тази надеждица, както ония светлини по брега, които някой бе забравил, но накрая все щеше да угаси. А течението продължаваше да ги връща към него. То бе невидимо и неосезаемо, но той вярваше, че го усеща с въображаемия си капитански инстинкт.
Информация за текста
© 1985 Любен Дилов
Сканиране и разпознаване: Eternities, 2010
Корекция: beertobeer, 2010
Издание:
Любен Дилов. Жестокият експеримент
Рецензент: Атанас Свиленов
Редактор: Красимир Машев
Художник: Милена Йоич
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректории Светла Карагеоргиева, Елена Върбанова
Българска, I издание. Дадена за набор на 25.IX.1984 г. Подписана за печат на 7.I.1985 г. Излязла от печат месец януари 1985 г.
Изд. № 1807. Формат 84?08/32. Тираж 40106 Печ. коли 12,75. Изд. коли 10,71. УИК 11,26. Цена 1,84 лв. ЕКП 9536271311; 5605-178-85-08
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна
ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна
Пор. №767
Обложка ДП „Дунав“, Русе
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16898]
Последна редакция: 2010-07-18 11:00:00
