великан, пластмасата му зловещо засъска, аз заръмжах с всички сили в нещо средно между воя на койот и плача на хиена. Великаните се извърнаха към мен. Нищо друго не направиха, но аз изведнъж се сковах, както вирех с две ръце тежкия чувал във въздуха. Пълна парализа на тялото! По-неподвижен станах и от каменните островитяни…
Аз отбелязах в себе си, че за по-лесно той преразказваше приказките на ония, които уж се били срещали с летящи чинии. Мотивът за временната парализа също ми беше познат, но не го прекъснах отново, защото все още се надявах, че той ще измъкне нещо по-ннтересно от тая банална история.
— Иначе възприемах всичко — добави той, след като поразмисли докъде да доведе загадъчната парализа. — Мозъчните ми токове се движеха свободно, тоест сковаваше ги още само ужасът. Тримата пеликани се приближиха към мен. Бяха в скафандри, лицата им не се виждаха, но силуетите им категорично ги определяха като хуманоиди. Един глас с доста машинен звук ме запита на родния ми език: „Какво искаш от нас?“ И да знаех какво искам, не бях в състояние да им го кажа с неподвижния си език. Продължавах да стърча като градинско плашило — с вдигнатия спален чувал. Те разбраха най-после положението ми, защото след като повториха въпроса си, пак така изведнъж отмалелите ми ръце паднаха надолу. Чувалът изпляска върху легналия каменен островитянин.
— Ннннищо… — заекнах аз.
— Защо тогава ни извика? — попитаха ме. Размахването на чувала бяха изтълкували навярно като повик. Явно не се канеха да ми направят нещо лошо и аз бързо се съвзех. Впрочем исках… Простете, не е нищо, но се уплаших, като ме парализирахте така… И те съвсем по човешки ми се извиниха. Направили го били рефлективно, преди да познаят, че съм човек. И ме успокоиха: нямало да има никакви вредни последици за мен. Исках… исках да ви попитам — рекох аз тогава бързо, без още да съм намислил какво. Прекъснаха ме: Контактът с човечеството още ни е забранен, но понеже се чувствуваме виновни, бихме отговорили на един въпрос, стига да не е в разрез с нашата космическа харта. Ако се каниш да ни питаш какви сме, откъде сме и така нататък, дори да ти отговорим, после ще го заличим от паметта ти. И така един въпрос, без гаранция за отговор!
Американецът надигна глава от възглавницата и драматично се почеса по тила, изигравайки ни затруднението на своя герой. Ние, естествено, знаехме какъв ще бъде въпросът, но чакахме отговора и напрежението ни си беше истинско, въпреки примитивната му от професионална гледна точка хватка.
— Дааа… Какъв можеше при такова положение да бъде въпросът? Един-единствен: Кажете ми тайната на каменните човеци! Щом сте тук, сигурно я знаете. Те не ми отговориха веднага; изглежда, се посъветваха помежду си, но аз нито чух нещо, нито долових движение в грамадните им туловища. После все същият глас се обади: Ние за пръв път идваме на острова, от любопитство да видим мястото. А историята е твърде стара и ще ти я разкажем, ако се задължиш да не я използваш никъде и за нищо, нито за научна кариера, нито за печелене на пари. Иначе ще я заличим от паметта ти.
Побързах да ги уверя, че наистина се интересувам само лично от нея, че такова е и моето становище, просто едно хоби и така нататък, заклех им се, както бях се клел на самите статуи. И използувах момента да добавя един подвъпрос: Кой е Макемаке?
Наш сънародник — отвърна веднага гласът. И нещо като вашите търговски фирми. Туземците обаче са придали на името му друго значение — на човек, живеещ във въздуха. Дотогава те не са нмалм понятие за такова нещо, защото не са и виждали летателни средства с хора… А какво е направил той? — попитах задъхано, боейки се от пестеливостта на информацията им, но гласът… Казвам „гласът“, защото шлемовете и неподвижността им не издаваха кой от тримата говореше с мен. Та гласът все така безизразно ме сряза: Зададе вече въпроса си, а ние ти отговаряме. Историята е станала по времето на ранния стадий на вашата цивилизация, в един по-ранен и за нас стадий. Макемаке е бил от първите, които са посетили Земята. И тогава, както казвате вие, Земята излязла на мода при нас. Макемаке бил хитър и престъпен ум. Той основал предприятие, което доставяло от Земята разни природни забележителности и изделия на примитивните народи. За да спази все пак донякъде закона за невмешателството в работите на другите цивилизации, той разположил предприятието си на този остров, далеч от континентите. А туземците превърнал направо в роби. Изрязвал с наша техника, разбира се, късове от скалата, моделирал ги най-общо като човеци, после принуждавал туземците да ги доочукват с каменни длета и чукове, та да им придаде автентичен вид. Иначе това си е било чисто фалшификаторство, съвсем чуждо на действителното творчество на туземците. И истинско престъпление, защото заблуждавало нашите прадеди да си мислят, че така изглеждат хората от планетата Земя. Нашите глупави прадеди обаче много си харесвали каменните човеци, виждате, че са и направени като за нашия ръст, поставяли ги в градините си за украса и както казвате вие, земляните, плащали луди пари за тях, та фирмата на Макемаке процъфтявала. Със специални товарни космолети той докарал стотици такива статуи на нашата планета. Тук и там още може да се видят на градините, макар отдавна да знаем, че са фалшификати…
Но защо… — прекъснах аз въпроса си, сетил се, че нямам право. Какво защо? — попита ме гласът и аз се окуражих: Защо с такива носове, защо с такива уши? Не е ли могъл да откопира истинския вид на туземците? А ми се щеше да добавя: толкова бездарен скулптор ли е бил? Гласът все пак отговори на допълнителния ми въпрос: Казахме ти, че Макемаке е бил хитър спекулант. Допълнително е повишавал интереса към произведенията си. Органите на този род сетива у нас са вътрешни. Естествено е тогава да се засили любопитството на някогашните невежи богаташи у нас към тия външни органи на чуждата цивилизация. Затова той нарочно ги е уголемявал… Но нещо все пак му е попречило, подхвърлих аз, решил да си послужа също с малко хитрина, та да изкопча още сведения. Гледам, работата тук някак внезапно е била прекъсната, стотици статуи са останали неоткарани, недовършени…
Щяхме да ти го кажем и без да ни питаш, сряза ме отново гласът. След време у нас се извършва революция. Тя премахва частната собственост и с най-строги закони забранява да се внася с ненаучна цел каквото и да било от другите планети. Още по-строго забранява и всякакво вмешателство в живота на другите цивилизации, докато те сами не станат годни за полезен контакт с нас. Всички, които дотогава са вършели пакости по другите планети, били наказани доста жестоко, както става при всяка революция. Изпатил си и вашият Макемаке — завърши гласът и макар да си беше все така машинно равен и емоционално пуст, стори ми се, че усетих доволен смях или подигравка в това „вашия Макемаке“. — Край на контакта!
Благодаря, рекох, благодаря ви! И бях сломен не толкова, че не ми дадоха да попитам за каквото и да било друго — защото, естествено, ми се искаше да питам още за хиляди неща, — колкото от примитивната грубост на цялата история. Та представете си, драги колеги, моето влюбено въображение беше съчинило за нашите каменни човеци толкова приказки, коя от коя по-красива, по-фантастична и мъдра, а изведнъж — да те ударят така с една съвсем нашенска си простащина!…
— В България имаме една поговорка: „С нашите камъни по нашите глави“ — обадих се весело аз.
— Чудесно — зарадва й се той, но или не бе свършил, или не бе удовлетворен от края на съчинението си, защото веднага притвори очи и ни принуди отново да очакваме. — Не мога ли все пак още нещичко да запитам — почти изплака младежкото ми желание да чуя и нещо хубаво, нещо по-различно от земното. Какво например? — попитаха ме и ми се стори, че отново ще отстъпят. Защо? — задъхах се аз в неоформения си още въпрос. — Защо вие… Единият от тях обаче вдигна ръка, сякаш да ме възпре, а гласът ме прекъсна безжалостно. Не, умът ти е прекалено спекулативен! И в следващия миг аз отново се вцепених, само че още по-страшно отпреди. Сега и сетивата ми бяха мъртви, после умря, изглежда, и мозъкът ми, защото нищо повече не видях и нищо повече не възприех. Цялата Вселена бе изчезнала внезапно за мен или пък аз от нея…
Не помня колко е продължило това ми състояние — часове или минута. От вцепенението като че ли ме освободи не друго, а предутринният студ, който на този гол остров е твърде жесток. Потреперах, усетих го, пак потреперах и се събудих. Не знаех защо се намирам на това място, не знаех за какво стърча така насред недовършените статуи, а не в спалния си чувал, който пък необяснимо за мен лежеше, нанизан на катераческия бастун върху корема на близката статуя. Само имах усещането, че ми се е случило нещо страшно. Увих се в чувала, седнах на един камък и зачаках изгрева. Чаках го да ме стопли, да стопи и ледената кора върху мозъка ми. А изсветляването на небето само засили у мен усещането, че през тази нощ съм сънувал или узнал по някакъв друг начин ако не жадуваната тайна, то някаква друга голяма истина, че каменните великани може би най-после са отворили уста да ми я кажат, а аз съм я проспал или забравил и завинаги съм я загубил. Заплаках. От студ заплаках и от отчаянието, и от безсилието си пред тайната. Най-
