някоя летяща чиния, ще ви приемат, но с тоя термос… Засега в чинии вярваме, не в термоси. А аз трябва да съм поне президент на академията на науките или на цялата страна, за да повярват, когато им кажа.
— Какво точно означава президент на страната?
— Първият човек в държавата, човекът, който я управлява.
Чуждата цивилизация, изглежда, проумя пред какви трудности е изправена в опитите си да установи контакт с човечеството, защото не каза нищо повече и въдичарят-инженер реши, че раздвоението му е спряло. Но когато се надигна да иде до скрития на сянка в храстите мотоциклет, та да си вземе собствения термос с кафето, гласът се обади с нова решителност:
— Добре, ти ще станеш президент, брате мой, а аз ще вляза отново в предпазния съд, за да можеш да ме вземеш със себе си и да ме запознаеш със своя народ. Шифъра за затваряне вече го знаеш.
— Така може — насмешливо се съгласи инженерът и се отказа от кафето, тръгна да прибира пръчката. Най-умното бе веднага да си върви. Като се качи на мотоциклета, ще не ще, трябва да престане да се раздвоява, ако иска да си пристигне жив у дома.
Бе с лице към реката и ядосано намотаваше влакното на макарата, когато гласът сякаш го блъсна в гърба, макар да произнесе думите си с плаха любезност:
— Ваше превъзходителство, време е да тръгваме.
Иначе не, ще успеете да се приготвите за приема.
Той погледна светкавично към термоса — облака го нямаше. Захвърли пръчката, притича и завъртя похлупачката, разбърка шифъра й.
— Да ви помогна ли да приберете такъмите? Тоя ден май не кълвеше, а?
Гласът беше друг и принадлежеше на млад, спретнато облечен мъж с интелигентно лице, който бе излязъл иззад върбалака.
— Да, да, прибери всичко! — отвърна той припряно, като стискаше термоса под мишницата си. — Впрочем ти къде беше досега?
— В колата, ваше превъзходителство. И наоколо… Както винаги. Да не ви пречим.
— Ама нито веднъж не клъвна! И аз не знам защо — поиска той да спечели малко време.
— Не се притеснявайте — с нотка на фамилиарност рече младият мъж и на него изведнъж му се стори, че го познава отнякъде. — Ние знаем какъв рибар сте. Аз ще пренеса всичко.
Колата стоеше отвъд храстите, в сянката на едно дърво и си беше истински правителствен автомобил — голям, мощен, навярно и блиндиран, с перденца на задните прозорци. Шофьорът също не си позволи да му се присмее заради липсата на улов и също му се стори смътно познат. Посегна да поеме термоса, та да го закрепел някъде, но той и нему не го даде. А из пътя доста глупаво се изтърва, като запита къде е мотоциклетът. Двамата едновременно се учудиха за какъв мотоциклет става дума.
— Този, с който дойдох.
Шофьорът прихна неловко, взел думите му за неясна шега, а младият мъж с интелигентното лице се обърна и каза още по-фамилиарно:
— Че кой ще ви разреши, ваше превъзходителство, да карате мотоциклет?
— Значи аз нямам правата, които има всеки гражданин в тая държава, така ли?
Термосът студенееше под мишницата му и го призоваваше да осъзнае най-после, че това не е нито раздвоение, нито сън, че наистина е президент, и то не отсега.
— Не става въпрос за права, а за вашата сигурност. Вие не принадлежите на себе си, на народа принадлежите. Ето защо ние нямаме право да ви позволяваме да се излагате на опасност.
Колата бързо излезе на шосето, сякаш познаваше пътя, и новороденият президент остана с впечатлението, че тя неведнъж го е докарвала край тази хубава резерватна река, където бе дошъл за първи път със специално еднодневно разрешително, издействувано му от приятели. Каза:
— А имам ли право да набия сега жена си? Ще ми разрешите ли?
Двамата се изсмяха невъздържано. Изглежда, за пръв път се сблъскваха с представата, че един президент може като обикновените граждани да бие своята съпруга. Той също се сблъскваше за пръв път с тая представа, но въображението му се отклони от веселата й страна, потърси да види как ли изглежда жена му в ролята си на президентша, та не осъзна веднага въпроса:
— Но защо искате да я биете, ваше превъзходителство?
— Чел съм за едно племе, в което вярват, че когато мъжът не хване никаква риба, значи жената през това време му е изневерявала или е говорила против него. И ако се върне с празни ръце, той здравата я напердашва, та следващия път да си седи вкъщи и да се моли за успеха му.
— Ей, какво ли няма на тоя свят! — възторжено се провикна шофьорът, а момъкът от охраната, изглежда, се видя принуден да брани и семейното спокойствие в президентския дом.
— Ваше превъзходителство, свободата на една президентска съпруга е още по-ограничена. А специално за днес програмата й е достатъчно ясна. Новият тоалет за довечера, няколко часа фризура и козметика… Така че ще трябва да си потърсите друг виновник за кутцузлука.
Той си помисли, че не би трябвало да бъдат толкова фамилиарни с него — прекаленият демократизъм не е полезен, но не можа да си спомни кога ги е разглезил. Не помнеше и какъв прием ще има довечера, а не биваше да пита. Важен прием ще да е, щом ще присъствува президентът заедно със съпругата си. Потърси тона на една блага строгост:
— Хайде да помълчим сега малко, момчета!
И двамата веднага му се извиниха и го оставиха да потъне във важните си държавнически размисли, без да подозират, че те не са нито важни, нито държавнически.
Не бяха дори и мисли, а нещо като възклицания на ума: Та това е чудовищно! Също като в приказките! Но защо, по дяволите, в никоя приказка не ти съобщават какво е преживявал и как се е държал простият овчар, след като с един замах се е превърнал в цар? Добре че поне тия двамата имаха, изглежда, добро отношение към него, щото ако човек и на охраната си не може да разчита…
Президентският дворец му беше познат само отвън, а ето че и в него той се придвижваше като в сграда, в която е пребивавал поне няколко пъти, макар и отдавна. Жена му го посрещна в хола на личния им апартамент и той я позна само по кавгата:
— Ама не ми влизай тука с ботушите! Върви оттатък да те преоблекат! Не разбирам защо трябва да ходиш на риба винаги когато има някой важен прием! И после да си сънлив и неразговорлив или да приказваш само за риба, та хората да си мислят кой знае какво за теб. Хайде, иди пий едно силно кафе и хапни нещо, та да не лапаш там като невидял!
С тия няколко думи тя доста впечатляващо го обрисува и той умърлушено си помисли: Ами така ще да е, какъв президент става от мен! И не посмя да се тръшне в близкото кресло, както бе понечил да направи за потвърждение на авторитета си. А му се искаше и още мъничко да погледа тази жена, която не беше неговата съпруга, въпреки че се държеше така. Тя обаче още веднъж му се сопна:
— Какво ме гледаш? Върви, ти казах!
— Хубава си — виновно отвърна той. Тя се зарадва:
— О, ще ме видиш после в новата рокля!
— И така си хубава! — повтори той убедено, защото тя изглеждаше по-подходяща за президентска съпруга от стеснителната му и простовата женица, която работеше като касиерка в завода. По- представителна беше, сигурно е и по-умна, па и наистина е по-хубава. И си помисли още като как ли ще е с нея в леглото, в широкото президентско легло, което може би е дори с балдахин отгоре.
Тя улови погледа му и омекна, притисна се гальовно в рибарската му винтяга:
— Хайде бягай, звяр такъв! Не бива сега, че после и двамата ще сме скапани. След приема, ако не се нафиркаш, разбира се, като миналия път. Гледай поне тоя номер да не ми направиш!
Държеше се, сякаш го познаваше и като съпруг, а ето че той никак не я помнеше, и себе си не помнеше като „звяр“, та му се прииска да не отлага запознанството, но тя нежно го перна през пръстите и пак го нарече „звяр“, гальовно преувеличавайки мъжките му качества, с което естествено го изплаши.
И той уморено тръгна да го натъкмят за приема с решението не само да си хапне предварително, но и да гаврътне нещо по-силничко за кураж и за съживяване.
Секретарят му сам се яви с готовото изказване и без да го пита, му обясни каква е целта на този прием и какво би трябвало да каже негово превъзходителство в краткия си тост, ако реши да не го чете, което би било по-правилно. Изглежда, бе свикнал президентът да не знае каква точно работа му предстои, та го
