контакти с нас. Да не говорим пък за това, че нашата Академия ще ме прати моментално на майната си, загдето не съм го опазил.
Хеле, върна се най-после, чак по мръкнало! Жив и здрав, ама толкова червен, че ако бях писател, щях да напиша: като варен рак. Затова аз не побързах да го разпитвам или укорявам, а му предложих да изпие по-напред чаша билков чай — единственото питие, освен минералната вода, което бе възприел от нашите напитки. Той се зае с чая си, винаги горещ в един голям термос, но не се успокои, а продължи да ми се нажежава. Аз пък, за да успокоя сам себе си, запремятах библиотечната броеница.
Едно от първите неща, които човечеството успя сравнително бързо да пусне на пазара, беше конструираният от него електронен апарат за четене. Естествено, и съответните записни лаборатории. Там върху фантастични кристали, големи колкото зърната на броеница, се записваха цели книги и библиотеки, В едно зърно се побираха например „Война и мир“ и „Ана Каренина“ на Толстой, а вие знаете колко са дебели. Нашите търговци пък се доизхитриха да на връзват кристалите на тематични броеници от по петдесет, така че с една броеница човек можеше да си купи цяла сериозна библиотека, да кажем, най-важните философски произведения на човечеството, или целия приказен свят, или стоте най-хубави романа, или почти цялата лирика и прочее. Хем не ти заема място вкъщи, хем тия кристалчета бяха чудесно занимание да ги премяташ през пръстите си. Копринено гладки, прохладни, те ласкаво успокояваха със своята затворена в тях мъдрост.
Естествено човекът не би бил човек, ако не направеше и от това някаква мода. И ако видиш в кафенето или някъде на гости някой да си премята в ръцете броеница с философска литература или история на изкуството например, спокойно можеш да заложиш пет хиляди лева срещу употребявана гъба за баня, че тоя мъдрец у дома си пъха в апарата за четене само криминалета или в най-добрия случай научна фантастика. С това не искам да кажа, че и аз робувах на тая мода. Аз наистина четях същото, което и премятах през пръстите си, по простата причина, че непрекъснато трябваше да поглъщам философска и научна литература, та да бъда на някакво равнище в разговорите ни с алголанеца. Па съм и научен сътрудник все пак, макар и втора степен, но с надеждата да ме повишат, щом се справям така добре с нашия посланик от Космоса.
Поседяхме мълчаливо, той изпи три чаши чай, но червенината му все не избледняваше, аз пък прехвърлих зърната на броеницата си за стотен път и накрая не издържах.
— Кажи бе, брате, пак ли нещо неприятно ти се е случило с тия наши проклети земляни?
— Те не са проклети, аз съм проклетият, че все не мога да ги проумея — отвърна ми той в своя си самокритичен стил.
И като никога веднага започна да ми разказва патилата си, без специално да го подканвам.
От данданията по улиците и от плакатите разбрал, че ще има избори и ето, хрумнало му да ни предложи един бърз и точен уред, с който можело да бъдат проверени дали са подходящи и годни за тази работа онези, които ще бъдат избирани. Искал по този начин да ни спести големите разходи за предизборните кампании и недостойните препирни на кандидатите. Спрял по-напред стотици минувачи по улиците да ги пита, дали смятат за полезен такъв апарат, нещо като анкета направил. Всички запитани били във възторг, настоявали непременно и веднага да го създаде. За всеки случай той отишъл и в най-голямата телевизионна компания, помолил да му дадат половин час време да обясни идеята си, да я подложат на всенародно допитване. Естествено приел го лично най-големият от директорите, много любезен бил, а му отказал. Не можел да реши сам такъв въпрос, акционерният съвет трябвало да го реши, но отсега можел да му каже, че не разполагали с нито минутка свободно време в програмата. Най-вече заради изборите. Виж, след изборите щял да му даде време колкото си иска. Той щял да му се обади… А накрая му рекъл: Знаете ли, така и така сте ни дошли на гости, я дайте да пуснем нещо по-весело! И без това зрителите негодуват, че много се говорело по екрана. Едно такова предаване например: На какво се смеят алголанците? Малко вицове да пуснем ваши, шегички, скечове…
Алголанецът му отвърнал (представям си колко нажежен е бил вече!), че едва ли техният хумор ще бъде смешен за земляните, щом той самият не можел да разбере такава земна шега например телевизията да няма програмно време за една толкова актуална идея, а за скечове разполагала с предостатъчно време.
— Ти какво мислиш — запита ме той накрая силно обезпокоен. — Дали не го обидих?
Успокоих го:
— Не си. Един директор е достатъчно възпитан и няма да си позволи да се чувствува обиден от някоя чужда цивилизация. То ще рече, да се признае за расист.
— Ето, Да, това си помислих после и аз. Значи аз съм лошият, защото аз се почувствувах обиден. Но ме подведоха хората. Нали толкова хора ми казаха, че такъв апарат би бил много полезен!
— За хората — да, но за ония, които искат да бъдат избрани? Тях е трябвало да попиташ по- напред.
— Вярно, пак проявих наивност. У нас обаче е така всеки, който иска да бъде избран за нещо, най- напред сам се готви дълго, после сам се явява пред апарата, та предварително да се самопровери дали е вече годен за поста, за който ще кандидатствува. Ето, това също ме подведе. Не, не бива така прибързано да се опитвам да прилагам нашия опит на Земята! — въздъхна той съкрушено и добави: — Лошото, братко, знаеш ли кое е? Че вече все по-силно се чувствувам ненужен. А трябва да чакам поне още петнайсет години, докато дойдат да ме приберат. Какво ще правя през това време?
— Е, чак пък ненужен! — възкликнах аз. — Сега си ядосан, затова така…
Но той ме прекъсна, усетил навярно, че ще изтърся някоя глупост:
— Не можеш да ме утешиш, мили приятелю. У нас най-страшната обида и най-тежкото обществено наказание е да ти дадат да разбереш, че си ненужен.
— Сега пък вие там прекалявате — опитах аз да се засмея. — Понякога е достатъчно да чувствуваш, че си потребен на неколцина човека, на жена, деца, на двама-трима приятели, за да бъдеш щастлив.
— Щастлив ли? Само от толкова? Без да даваш нищо на обществото? — сякаш се ужаси той, защото червенината му изби чак на виолетово. — Не, не ви разбирам! Не ви разбирам и явно повече не съм ви нужен. Не ми се сърди, но ще се оттегля.
Помислих си, че се оттегля в неговата си част на хотелския апартамент, който ООН бе резервирала за нас, да си почине, да се успокои, а те, алголанците, влагали били в тоя израз съвсем друго значение. Но как пък аз да го разбера, дяволите да ги вземат!
Отиде си съвсем виолетов, такъв го и намерих след три часа на пода в спалнята му — тъмновиолетов на синьо-черни петна. Нашите анатоми, разбира се, се нахвърлиха като глутница вълци върху му, на парчета го накъсаха, на атоми го разложиха, използувайки възможността да разберат как са устроени алголанците, но нито това разбраха, нито дори от какво бе умрял. Навярно този виолетов цвят е бил отровният признак на неговото вътрешно самооттегляне от живота вследствие на убийствена душевна травма.
Аз поне така си го обяснявам, същото разправям и на тия следствени комисии, които ме видиотиха от разпити. Макар че бележката, която бе оставил алголанецът, е от ясна по-ясна:
„Уважаеми хора, чувствувам се ненужен сред вас и явно съм ви безполезен. По нашите закони това ме задължава да се оттегля от живота ви, за да не преча. Но аз продължавам да вярвам в общото добро бъдеще на нашите две велики цивилизации. Простете ми, че лично аз не успях да допринеса с нищо за това бъдеще!“
Така се сбогува алголанецът с нас, а аз пък се сбогувах с мечтата си да стана старши научен сътрудник, без да съм се провинил в нещо. Знайно е какви ги разправя народът в подобни случаи: Че какво му липсваше при нас? Като цар си живееше! На държавна сметка ядеше и пиеше, целия свят обикаляше, дори в метрото и кината го пускаха без пари, отнасяхме се с него съвсем човешки, на гости го канехме… И хвърляше вината ту върху мен, ту върху правителствата си. А в какво са виновни правителствата? В края на краищата те си имат и друга работа!
Но, разбира се, и тук важи максимата, която вече цитирах: „Всяко чудо — за три дни.“ Изпоналисаха се милион научни трактати за алголанците, издадоха се три милиона спомени — и който само на улицата бе се опитал напразно да го потупа по несъществуващото рамо, и той разказваше спомени по вестниците и телевизионните екрани, опразнили внезапно цялото си програмно време за отишлия си от нас посланик.
