Любен Дилов
Извънредният и пълномощен посланик
Чувствувам, че ще го намразя накрая тоя алголанец, а го обичах. Е, „обичах“ може би е неточно. Трудно е едно толкова различно от нас същество да ти бъде дори само симпатично, но с течение на времето бях се привързал към него, имах и полза от общуването ни. Впрочем заради него аз се и попрочух чак в световен мащаб, което улесняваше собствената ми кариера. Сега обаче всички са против мен, като че ли аз съм го убил. А той просто не можа да свикне с нашия живот. И предсмъртната му бележка, ако правилно се разтълкува, потвърждава това. Не, като гракнаха вестници и коментатори, че и хората по улицата: Ти си виновен, та ти! Защо не съм му създал условия правилно да възприеме нашия стил на живеене, защо не съм му предлагал достатъчно развлечения и какви ли не още хули. Пък той си нямаше вкус към развлеченията, или поне не към земните. Белки да беше го харесала някоя нашенка, ама как ще го хареса, вие сами знаете как изглеждаше! Или той да бе си пожелал някоя — от любопитство макар, като как ще е между алголанец и земна жена — с пари, с патриотични приказки за честта на човечеството и тем подобни, все щяхме да я склоним някак, но той и не изпитваше особено любопитство към жените ни, или пък го потискаше, та да не му пречи на работата. Какво да го правя тогава? Прекалено сериозен ми беше, все проекти разработваше, все идеи разни, от велики по-велики, и все се тормозеше, че не изпълнявал добре мисията си. А пък нали мисията му кой знае колко години щеше да трае!
Впрочем външната страна на историята му всички я знаят. Когато преди четири години кацна у нас космическият кораб от Алгол, що радост беше по цялата Земя, какви празници! Та нали хилядолетия чакахме да ни обърне внимание някоя чужда цивилизация! Но не останаха дълго, много бързаха да си се приберат. И разбираемо — цели осемдесет години били на разузнаване из Галактиката. Открили ни бяха едва в обратния си път и настояваха по-скоро да занесат вестта за историческото събитие. Защото за тях ние пък бяхме първите разумни същества, с които се свързваха. А когато ги помолихме да ни помогнат с онова, дето търговците и индустриалците му викат по модерному ноу-хау, тоест със знания и техника, та да ги понастигнем в развитието си и да създадем наистина полезен контакт между двете цивилизации, те направиха тогава тоя жест. Ето, рекоха, ще ви оставим едного от нашите техници ли, инженери ли — не разбрахме добре, но нещо такова. Той ще ви помага. Ще бъде и наш извънреден и пълномощен посланик, както го наричате вие.
То нашите извънредни и пълномощни посланици според международното право не бива да се месят във вътрешните работи на страната, в която са пратени, ама на този алголански посланик ние се доверихме напълно. А и как няма да му се довериш — такъв колосален ум, при това абсолютно доброжелателен, на Земята изобщо не ще се намери! Тогава именно, понеже бяха кацнали у нас, ООН реши тук да бъде и постоянната му резиденция, а нашата Академия на науките пък възложи на мен да му бъда нещо като менажер и секретар. Дадоха ми пари и пълномощия да се грижа за бита му, да го запознавам с живота ни и така нататък. Обзаведоха ни дори общ, страшно луксозен апартамент, та да му бъда винаги подръка.
Отначало с него се занимаваха десетки международни комисии, опитваха се да внедряват в производството апаратите и машините, които той конструираше за човечеството. После една по една го изоставиха, тия проклети комисии, сякаш бе им станал безинтересен. Всички го изоставиха, с изключение на делегираното специално у нас представителство на ООН, което също не се интересуваше вече кой знае колко от него, но зорко бдеше да не би ние да скрием някое от неговите изобретения.
Може би е човешко — нали народът не случайно е рекъл: „Всяко чудо — за три дни“, е, тука трая повечко, но така или иначе накрая той увисна само на моите ръце. И на моите грижи.
Грехота е обаче да се оплаквам. Живееше алголанецът безкрайно скромно. Към нищо друго не посягаше от нашата храна, освен към шепа оризец или картофки и по някоя мръвка печено месце, колкото да не остане хептен без белтъчини. И хубаво, че беше такъв, иначе щях да се пропия покрай него. Щото народът се юрна да го кани на вечери и банкети — той нищо не яде, не пие, а аз и заради него се тъпча, та да не обидя домакините. Е, слава богу, омръзна им! Народецът ни не обича гостът му да не яде и да не пие, да не разказва мръсни или поне политически вицове и все за сериозни неща да говори. Какво гости е това, каква веселба?
А той като че ли си нямаше и чувство за хумор, горкият. Или прекалено насериозно вземаше своята мисия. Помня, още в началото, развиваше ми веднъж тезата колко гениално била постъпила природата, когато стигнала до идеята да раздели размножителните фактори на два пола — мъжки и женски, защото по този начин се осигурявало безкрайното генетическо разнообразие, оттогава била тръгнала и истинската еволюция на живота в Галактиката. Мен беше ми се поприспало вече от многочасовите му сериозни приказки и рекох да го развеселя. В това отношение ние сме още по-облагодетелствувани, рекох му. На Земята природата е създала три пола.
Той се изненада много неприятно. Впрочем само аз от всекидневното си общуване с него бях се понаучил да разпознавам настроенията на иначе абсолютно чуждото ни лице. Вика, потресен от ненаблюдателността си: Но аз не забелязах трети! Отвърнах му: Три са. Женски пол, мъжки пол и Интерпол.
Естествено не разбра вица, който направих, та трябваше да му го обяснявам. Но и след като му го обясних, не стана по-весел, а веднага се зае да ми описва устройството на следствените и наказателните власти у тях, на Алгола.
Алгол, както знаете, е нашето название на оная двойна звезда, около която тяхната цивилизация обитавала няколко големи планети. По тяхному името е много дълго и трудно произносимо за нас, та ние спонтанно си ги нарекохме алголанци, макар да не е съвсем точно. Защото тъй и не разбрахме дали ни сочеха Алгол само като ориентир, или наистина около нея се намира тяхната родина. Нашата наука твърдеше по-рано, че планетите около двойните звезди би трябвало да имат извънредно неспокойни орбити, което ги правело непригодни за живот, а ето че те тъкмо там бяха създали цивилизацията си. Но какво представлява една цивилизация, родила се на толкова неспокойни планети, засега можехме да съдим, единствено по нейния посланик. А тя може и да но е такава, нали? То е все едно по някой наш посланик, изпратен някъде си, само защото баща му или вуйчо му е големец, или пък защото се е провалил на друг, отговорен пост, да съдиш за целия ни народ. Па и нищо от техния бит не бе взел със себе си тоя прескромен или хитър алголанец — да не издава прекалено много за своята цивилизация. Макар че в разказите си изглеждаше пределно откровен. Например шпионските служби на няколко държави се опитаха пред очите ми и въпреки моите протести под една или друга форма да изтръгнат от него някоя идея за непознато ни оръжие, а той, сладурът, най-невинно им отвръщаше, че в тяхната цивилизация оръжията отдавна били вече непознати, та не можел да им бъде с нищо полезен. Имали сме си били и без него прекалено много оръжия.
Това, според мен, си беше чисто военна тактика. Хайде де, толкова развита цивилизация да няма оръжия! Знайно е и то май си е всеобщ закон, че на Земята колкото по-богата и развита е една цивилизация, толкова повече оръжие си има. Па и как са станали изобщо цивилизация? Та нали на Земята, тая толкова спокойна планета в сравнение с техните, тя е започнала, когато човекът е открил каменната брадва и е започнал по-ефикасно да цепи главите на събратята си! Но тая му хитрост е напълно оправдана — отгде да знае посланикът им няма ли да тръгнем някой ден срещу тях със същите тия оръжия, които би изобретил за нас.
Та казвам, нищо не беше взел със себе си освен две фантастични уредчета. Едното представляваше нещо като комплект от лингвистичен апарат и невероятна енциклопедия. С него той на петия ден си разговаряше преспокойно с нас по обикновените въпроси на живота и бита. А на третия месец вече говореше на няколко от най-разпространените земни езици, като че ли му бяха майчини.
На другия апарат така и не разбрах напълно всичките предназначения. Беше хем нещо като диктофон, хем компютър, за какъвто можехме само да мечтаем, па и генератор някакъв на идеи, както го назова веднъж той. С него проверявал възможна ли е някоя идея и ако е възможна, как най-бързо да я осъществи, как да я дооформи, с какви средства, с какви материали. Нещо такова, значи. Тия свои апаратчета той не скри от нас, сто пъти ги разглобява пред специалисти, начерта и устройството им, но нашата индустрия още не ги е произвела, защото ни липсвали някакви материали, които тепърва ще се учим да произвеждаме.
Но така беше с повечето му идеи и предложения — все опираха до липсващи у нас метали или минерали, или биотехнологии. Той уж разбираше това, а продължаваше заедно със своя генератор
