— Точно това съм решил.
— Тогава аз съм излишен — рече борд-инженерът, едва сега усетил силата на огорчението си, и потърси с ръка стената, за да се изправи.
— Чакай! — опря го бившият му командир.
— Има ли какво повече да си кажем?
— Има. Когато излезеш, ти веднага ще ме убиеш, защото ще излезе и останалият въздух. А скафандърът ми е празен. Тава ще те удовлетвори ли най-после?
Зихов не бе имал никакво намерение да го оставя, но в немощната ирония на бившия му командир звънна нещо като опит за предсмъртно сдобряване.
— Том, ама ти съвсем си откачил! Та аз дори ти се зарадвах, не видя ли?
Верин направи и опит за усмивка, но тя потъна в тресавището, закрило половината му лице.
— Тогава… бих могъл да те помоля за една услуга, а? Впрочем услугите са много — ако забравя някоя, подсети ме. Ох, тоя глад вече съвсем ме съсипа! Пренеси ме заедно с предавателя до контакта на вентилацията, та да мога да я изключа, докато ти излизаш, и пак да я включа. То кой я знае колко още кислород е останало в нея, щото ми се наложи да излизам много пъти, но все пак. Прелей мъничко въздух от резервите си в моя скафандър, колкото за половин час, не повече, прехвърли ми и храна. А най-важното: дай ми честната си дума, че никога никому няма да казваш за нашата среща. „Астрид“ е празен и толкоз!
За да не смущава мъчителните му усилия да говори по командирски твърдо, Зихов разглеждаше примитивния радиопредавател, който Томазо Верин сам бе сглобил от намерени из руините на кораба части: нарочно слаб предавател, толкова неграмотен в тая работа той не беше, а радиограмите — през големи интервали, та да създаде илюзията, че се намира далеч от Земята.
— Къде са другите?
— Случайно бях сам в тоя отсек.
— Не видях нито следа.
— Гробът на космонавта е Космосът, Зихов.
Борд-инженерът обаче се досети защо е заличил всяка човешка следа, та вече не сдържа избухването си.
— И ти си въобразяваш, че аз ще участвувам в твоята идиотска игра? Слагай шлема! Ще ти дам малко въздух и ще те взема на буксир. Здрава ли е черната кутия?
— Изхвърлих и нея. Зихов, моля те! — Умолителната гримаса на костеливото лице бе кучешки гладна.
— Но какво те е прихванало бе, човек? Вместо веднага да викаш за помощ — да ни разиграваш тоя театър?
— Как се посреща на Земята? — запита Верин все с тази кучешка надежда за къшей хляб.
— Хей, аз не мога да седя тука до безкрай, без да съобщя нещо, веднага ще пратят други — извика бордовият инженер, забравил, че точно това бе и най-разумното.
— Не казвай за мен, моля те!
Зихов нахлузи шлема си и дълго се насилва, докато произнесе спокойната фраза: „Всичко е наред, прониквам в носовия отсек.“ Човекът пред него умираше от глад и недостиг на чист въздух, а той, вместо да го спаси, се хващаше сам на въдицата му. Но нали на умиращите се изпълняваха последните желания?
Верин го дочака да свали шлема си с уголемени от напрежението очи, святкащи като станиолените ресни пред вентилационната решетка.
— Не им казах, но веднага ще го направя, ако смислено не ми обясниш какво означава цялата тая гавра с човечеството и какво още си намислил да правиш!
— Дай ми глътка вода! Останало ми е съвсем мъничко.
Зихов измъкна от шийната гривна на скафандъра си маркучето за вода и се наведе като майка, която даваше на бебето си да суче.
— Пий колкото си щеш, корабът е наблизо.
Верин обаче смукна само няколко глътки, пак се задъха.
— Нали ще я прелееш в моя скафандър?
— Не, ти наистина си луд!
— Аз също се питах дали не съм полудял от катастрофата и самотата, но не съм. Няколко пъти се самопроверявах, наистина не съм. И всичко досега направих съвършено съзнателно. Остава ми да пусна само още едно съобщение, след като вие се отдалечите, после ще изляза навън и ще се изстрелям към Юпитер в една достойна за всеки космонавт смърт. Мисля, че я заслужавам, Зихов, макар ти някога да ми каза, че не съм бил никакъв космонавт, а шоу-звезда.
— Не съм казвал такова нещо. Ти си ни от най-добрите, но с тия твои участия в разни филми…
— Защо ви дразнех с тях? Завиждахте ли ми?
— Глупости! Просто смятаме, че е недостойно за нашето брата.
Бордовият инженер предпазливо се взря в лицето на бившия си командир, не откри там дори спомен от предишната му екранна хубост. Та и близо година да седиш в тая дупка, почти без храна и в очакване да те отрови собственият ти въздух! Но защо, по дяволите, все пак… Щом бе успял да си направи предавател? Или това бе неговият последен филм, коронната му роля? Защо тогава отказваше да се върне като триумфиращ комедиант, надсмял се на цялото човечество?
— Хората обичаха моите филми, Зихов, не си криви душата! Макар наистина да бяха примитивнички. А ги обичаха, защото в тях аз винаги разнасях из Космоса най-добрите качества на човека. И защото се срещах с разни други цивилизации и все ги спечелвах за каузата на доброто.
Наистина играе последната си роля, помисли си борд-инженерът, и щеше да му го каже, ако Верин не бе го изпреварил:
— Човечеството има нужда от такова самочувствие и от надеждата, че ще срещне събратя из Космоса. Но напоследък бе позагубило вярата си след толкова напразни опити да уловим отнякъде някакви сигнали.
— И ти реши да му я възвърнеш?
Верин не намери сили или не пожела да реагира на иронията.
— Знаеш, братко, че дори ние всеки път потегляме с тая надежда, макар да я крием, или да си правим шеги с нея. А човечеството наистина има нужда от своята вяра, че не е само, както е имало някога нужда и от своите богове, та да се равнява по тях.
Борд-инженерът понечи да му възрази, но си помисли, че този фанатизъм бе помогнал на Верин да оцелее толкова време в самотата, и реши да го пощади.
— Да ти дам малко да хапнеш, а?
— Недей, и твоята храна не е много, а трябва да ми стигне пане още за месец.
Действително бе решил да изпълни налудничавия си план — да чака объркалия програмата му „Вестител“ да се отдалечи достатъчно, за да прати следващото си съобщение.
— Не можа ли тогава да измислиш нещо по-фантастично — предпазливо изрече укора си бордовият инженер — Мориана, хуманоиди… Като в най-евтините романчета.
— Мислих, Зихов, нали ти казах, имах време целия си живот да премисля, и живота на човечеството. Но кое е по-фантастично от вечните човешки идеали за справедливост и красота?
Бордовият инженер погледна часовника си, побърза да се съгласи:
— Може и да си прав. Само че, командире, би трябвало да ти е известна и трагедията на всички, които сами са се опитвали да направят света по-добър. От Исус Христос, та до твоя възлюбен Томас Мор. Затова не ме замесвай! — Зихов вдигна шлема към главата си с нервно разтреперана усмивка. — Не ме натиквай в ролята на оня, как беше, Пилат ли? Та после цялото човечество да ме заплюва. В края на краищата аз имам да изпълнявам своя човешки дълг, ясно ли та е?
— Чакай! — спря го отново някогашният му командир с едно лице, което не можеше да не те опре — толкова отчаяние и молба, и екстазна решителност съдържаше то.
В киното ли бе научил тази впечатляваща изразителност? Но нима можеш в киното да молиш с такова лице за истинската си смърт!
Зихов отпусна повторно шлема на гърдите си и зачака. Вместо нова молба обаче, бившият му командир
