боедише едно кожено палто, черно такова, с гладка кожа?
Справсофка знаеше адреса наизуст, продиктува му го и затвори, без да дочака благодарността, но гласът май не се и канеше да й благодари.
И отправи към клиента си усмивка, чието лъчезарие затъмни сиянието на неговото екрю.
— Как е вашето име? — запита той, предпочел да не изпробва новите канапета и табуретки.
Тя дори се развълнува, докато в други случаи такъв неслужебен въпрос сигурно би я разгневил.
— София.
— Да, вече знам. Това е вашият град, но аз питах за вашето лично име.
— Градът е София, аз съм София — поясни тя разликата чрез подчертаване на ударенията.
Странният клиент попремести транзисторчето към гърдите си.
— А вашите имена имат ли някакъв смисъл, значение някакво?
— София се е казвала богинята на мъдростта — поясни с любвеобилно търпение Софка, както обясняваме нещата на симпатичен чужденец, макар според вида си той трябваше да е достатъчно културен, за да знае това.
— О, вие имате богиня на мъдростта? Това е чудесно! Значи вие сте мъдра? Но да, щом вие работите тук, трябва да сте мъдра.
Думите на чужденеца не прозвучаха като ирония, което още повече я смути. За щастие телефоните пак затрещяха, та й дадоха време да се окопити.
— Ало, адреса на Порфастък! — рече спокоен началнически глас.
— Какъв Порфастък? — стресна се момичето, уловено в незнание.
— Порцелан, фаянс и стъклария бе, девойче.
Тя още по-силно напрегна паметта си.
— Няма такова управление. Или сам уточнете фирмата, или ми се обадете след половин час, да го потърся. — И ядосана, че не можа да даде справката, тя неволно се обърна към стърчащия пред бюрото й клиент с рутинната, винаги изпълнена с мъничко досада любезност: — А вие какво желаете?
— Кой управлява този ваш град?
Въпросът бе не по-малко стряскащ от „порфастъка“ и Софка сигурно щеше да загуби дори служебната си любезност, ако изведнъж не бе открила нещо поразяващо: Чужденецът изобщо не бе й говорил досега. Устните му, красиво изваяни, бяха само се усмихвали в покоряваща мъжка усмивка, без да оформят каквито и да било думи. А баритонът, накарал коленете й да омекнат, май че излизаше от кутията на касетофончето. Номер ли й правеха, гавреха ли се със службата й?
— Да — повтори омайващият баритон и наистина излизаше из касетофончето на гърдите му. — Аз трябва много бързо да говоря с човека, който управлява вашия град. Моля ви, мъдро момиче, къде мога да го намеря?
„Мъдрото момиче“ и тази застинала в очарованието си усмивка я потресоха — тя бе чувала за оперирани от рак в гърлото, които говорели с някакви апарати.
— Вие… вие не можете ли да говорите?
Усмивката стана по-весела, но устата пак не се раздвижи, а касетофончето отвърна:
— Нали разговаряме с вас? Това ли ви изплаши? Нека го наречем преобразувател, правилна ли е думата? То преобразува вашия език на нашия, а моите мисли на вашия. За съжаление нямам време да ви обясня всичко, много бързам. Затова ви моля, мъдро момиче…
Във века на електронните и компютърни чудеса преобразувателят не я изненада, бе чела вече за компютри-преводачи, но потвърждението на догадката й, че хубавият клиент е чужденец, я връхлетя с носталгична болка, а въпросът му я обърка. Боже мой, кой всъщност управляваше София? Към кого да го упъти? Никога не бе й задаван такъв въпрос — изглежда, хората си знаеха…
Бузките, й чак се подуха от усилието да намери точния отговор, и тя стана два пъти по-мила, когато извика по детски тържествуващо:
— Кметът! Да, кметът!
— А как се отива при него?
— О, знаете ли, тези хора са много заети. Едва ли ще може веднага да ви приеме. Трябва да се запишете при секретарката и тя ще ви съобщи в кой ден. Един мой чичо чака четири месеца и пак не го приеха.
— Но аз нямам никакво време! — драматично извика странният преобразувател, без да наруши мекотата и топлотата на своя глас, което бе не по-малко техническо чудо. — Моля ви, мъдро момиче, обяснете му!
Софка бе набрала вече номера, преди той да завърши молбата си, но дълго не й се обадиха, толкова дълго, че тя се просълзи от безсилието си да помогне. Накрая кабинетът на кмета все пак се отзова с не особено любезен женски глас. Тя се опита да го омилостиви:
— Колежке, от Софсправка се обаждам. Един чужденец е при мен, трябвало бързо да говори с другаря председател.
— Няма го и днес няма да се върне — отвърна безмилостно секретарката, после казаното достигна до съзнанието й, та запита:
— Какъв чужденец? По какъв въпрос го търси? Не може ли някой от заместниците?
Малкото преобразувателче, изглежда, умееше да чува и отдалеч, защото се обади поясняващо:
— Не чужденец, чужда цивилизация!
— Какво? — извикаха и двата женски гласа едновременно.
— Казва, че не бил чужденец, а от чужда цивилизация — препредаде Софка с автоматизма на справочничките, чак след това осъзна какво бе изрекла, донякъде — и какво бе сторила.
— Извинете, кой се обажда?
— Справсофка — самонанесе си тя днес за кой ли път подигравката на колежките й.
Оттатък обаче не усетиха грешката, отвърнаха й с леденото хладнокръвие на опитните секретарки на големите началници:
— Колежке, вие в тая Софсправка май си нямате достатъчно работа, а? Ще се обадя където трябва, да ви погостуват някой ден.
И грубо затвориха. Изплашена, София стисна още по-силно слушалката.
— Кажете ми как да отида там лично — извади я от вцепенението топлата вълна на чуждестранния баритон.
— Нали чухте, няма го.
— Ще отида при момичето, с което говорихте.
— Ако пак й кажете за чуждата цивилизация… — промълви Софка и едва сега остави слушалката на мястото й, но трябваше веднага да я вдигне, защото телефонът само това бе и чакал. Този път бяха по- любезни:
— Моля ви, адреса на централата на ГДБУМКПД.
Тя прелисти въртележката с адресите. Тия проклети съкращения, една буква да не довидиш или да разместиш — и грешната справка е готова! Продиктува адреса, затвори, но телефонът отново се затресе истерично заедно със събратята си на двете други бюра. Започваха горещите часове на деня, а Райна кой знае къде и с кого се занасяше в разгара на работното време!
— Моля ви, мъдро момиче! — спокойно надвика апаратчето на чужденеца апаратите на Софсправка и тя ги остави да звънят, откъсна листче от бележника.
— Ще ви напиша адреса, но ако и там кажете това…
— Няма ли да ми повярват?
— Не, разбира се.
— А вие вярвате ли ми?
Софка го огледа боязливо с последните остатъци на своята влюбеност — още й се искаше да му вярва.
— Откъде сте?
— Ето, вижте! — каза апаратчето, а ръката на чужденеца го завъртя към празната стена насреща.
Изведнъж от него лумна сноп лъчи, които обляха цялата стена със слънчева светлина. А пред стената, хем докосваемо близо и материално плътно, хем като далечен общ изглед, се разстла красив парк, сред
