Любен Дилов
Мъдрото момиче
София го видя през новото дантелено перде да се носи бавно по отсрещния тротоар като някакво замрежено привидение. С необикновена гъвкавост и лекота го носеха дългите му крака над разбития плочник и сякаш празнични светлини лумнаха на тясната софийска улица, заприличала тази утрин на тунел от ниско надвисналите есенни облаци. Той се поспираше пред витрините на магазините, кой знае защо оглеждаше сградите чак до стрехите им, четеше навярно и всички надписи. Беше облечен в оня цвят дрехи, който жените назовават с бонбонена сладост и оформени за целувка устни „екрю“, може би защото всяка си имаше собствена представа за него. Но това беше много странно екрю — то излъчваше едно меко екрю- сияние като избледнелия ореол около главите на светците в старите икони. Носеше през рамо от ония радиокасетофончета, с които напоследък се перчеха младежите, но не бе напъхал в ушите си слушалчиците му, предизвикателно изолирайки се от света.
Ако Райна, колежката й от съседното бюро, не бе изтичала уж за кафе, сигурно би извикала: „Леле, колко е готин!“ И би развалила всичко, защото София си пожела той да влезе при нея за някаква справка. Толкова силно го пожела, че скокна иззад бюрото си, отвори вратата, застана в рамката й, а там, вече по- скромничко, усети, че би била щастлива дори ако той само се обърнеше към нея. После се укори и за това си желание — не толкова отдавна бе пожелала така един мъж и се завърза една доста неприятна история.
Отблъсната от грубостта на познатите й младежи, София копнееше за фин и възпитан мъж, който както в приказките да отгатва само с поглед желанията й. Тихомир изглеждаше точно такъв: записа си търсения адрес в красиво чуждестранно бележниче, благодари учтиво, погледна я и отгатна желанието й. Усмивката му стана по детски лъчезарна, когато се представи, добавяйки умолително плахо:
— А вие как се казвате?
Райна от съседното бюро използува колебанието й, за да я изпревари:
— Справсофка.
Лъчезарието на клиента избледня, сякаш бузките на София бяха му отнели кръвта за себе си, и Райна дообясни:
— Казва се София, Софка, но понеже работим в Софсправка, ние й викаме Справсофка.
Тихомир й подаде ръка с насилено въодушевление:
— Здравейте, Справсофка!
— Освен това тя ни е най-добрата. Всичко знае. Питайте я нещо! — продължи да се заяжда Райна. Винаги го правеше, когато някой клиент харесваше не нея, а колежката й.
А София наистина знаеше много и не само онова, с което бе длъжна да обслужва клиентите на Софсправка. Изучаваше повечето области на културата й сигурно би спечелила всяко телевизионно състезание, ако стеснителността не й пречеше да се яви. Купищата знания й носеха радост и удовлетворение, но и мъката-копнеж да ги споделя с някого, който би я разбрал и оценил.
С крехко тяло и крехка душица, в своя оскъден любовен опит тя бе попадала все на грубияни, подвеждайки се от мъжката им властност. Изглежда, и самата й крехкост предизвикваше мъжете да бабаитствуват пред нея. Миналата година един популярен столичен артист се отби по същия начин за някаква справка, после започна да идва всеки ден с цветенце в ръка, докато тя седна в колата му. Тръгнаха уж да я изпрати, а той спря в първата глуха улица и веднага се нахвърли върху й. София се възпротиви — повече като рефлекс на изненадата и разочарованието, а той пресипна от театрално-патосната самокритика на страстта си: „Разбирам, мило момиче, за такива като теб трябва луксозен апартамент или поне стая с баня, но откъде да ги взема, откъде?“ И скъса полата й.
Софка сигурно щеше все пак да отстъпи пред известността му, но споменаването на банята й припомни, че скоро не бе отстранявала досадния козметичен дефект на бедрата си — едни грозно завъртяни, бодливи косми, та предпочете също така патосно да избяга. Артистът обаче не я потърси втори път и винаги когато някъде споменеха името му, тя го обявяваше за бездарен. С нейната заплатица не се шиеха често нови поли.
Впрочем това окосмяване на бедрата неведнъж бе я спасявало от лекомислени приключения и допълнително подхранваше мечтателно-романтичния строй на душата й.
С Тихомир отначало потръгна добре; макар и не особено културен, той се оказа забавен и весел, та в няколкото предварителни разходки я накара почти да се влюби в него. В квартирата му обаче стана нещо, което далеч надхвърляше познанията й за живота.
Тръпна за нежност, тя застана насред стаята му в познатото й все лак очакване, но той я прихвана някак особено, вследствие на което тя много неприлично се преметна във въздуха и пльосна по гръб на кревата. А той се хвърли с вълче настървение върху й.
Зашеметена и ужасена от звяра, в който той внезапно бе се преобразил, тя после така и не схвана обяснението му, че заради службата ли, заради спорта или като любител изучавал карате и джудо. И много се гордееше със своите хватки. Но те навярно му помагаха и да разпалва страстта си, защото следващия път пак си послужи с тях.
София не можа да свикне и на петия път му заяви, че няма повече да идва при него, ако не престане да я премята. Въпреки това обаче се готвеше да иде и шести път, обмисляйки как да отърве своя възлюблен от каратистките комплекси — не можеше един мъж с име Тихомир да бъде такъв звяр, па макар и звяр- любител! Но тъкмо тогава научи в бюрото на Софсправка, където май действително всичко се знаеше, че той премятал и една нейна колежка от другата смяна. Вероятно със същите хватки, което беше особено обидно.
Крехка бе нашата Софка, телом и духом, но умееше така силно да пожелава някои неща, че хубавецът на отсрещния тротоар сигурно се усети блъснат в гърба от нейния поглед. Той сепнато се обърна, изгледа я радостно и пресече платното на улицата със същата лекота и гъвкавост, сякаш наистина не докосваше асфалта.
Софка не си въобрази, че идва заради нея — просто в момента нямаше наблизо други хора, към които да се обърне, но въпреки това го изчака с готовността да му предложи всичките справки, задръстили невинното й мозъче. А щом той застана пред нея, тя направи нещо немислимо за съвременна софийска чиновничка: излезе от рамката на вратата и го покани с безкрайно мил жест на тънката си ръчица:
— Моля, заповядайте!
Гражданинът обаче бе вдигнал поглед към фирмения надпис и запита с мек, но много мъжествен баритон — от такъв баритон на момичета като Софка направо им прималяваше:
— Какво е това тук?
— Справсофка. Пардон! Софсправка — отвърна момичето и се изчерви от глупавата си грешка. — Софийско бюро за различни справки, адреси, телефонни номера, доставяме също цветя и подаръци на определени адреси чрез нашия хоп.
Навярно все по линията на сравненията, които сега й се натрапваха, хопът й спомни онзиденшната неприятна случка. Пристигна един важен-важен господин с новото си пежо, внесе огромен, необикновено красив букет — откъде ли само бе намерил такива цветя? — и властно поръча да го отнесат на дадения адрес. Огледа я и добави настоятелно: За жена ми, за жена ми е! Но с такова подчертаване, което направи твърдението му съмнително, та Софка не се стърпя и му рече с деликатна ирония, че завиждала на съпругата му за тия красиви цветя. Той обаче без никаква ирония заяви, че ако тя пожелаела, на нея би изпратил веднага двойно по-голям букет. Софка му отвърна, че не желае и това, кой знае защо, го обърка. Ръцете му нервно и някак безпомощно се разшаваха, докато едната се насочи към пердето, зад което, като уловено в мрежа, стоеше новото пежо. Ако искате, може да се поразходим… — рече той. — След работното време. На което Софка пак отвърна, че не иска, защото не обичала тая марка коли. И се захвана да дава справки по телефона, а важният господин бе загубил доста от своето достолепие, когато си излизаше, недоумявайки вероятно как може да не се обича едно такова пежо.
Вътре телефоните трещяха, та се късаха, но в края на краищата тя сега бе заета също с клиент. А клиентът, като че ли поизплашен от телефоните, доста плахо прекрачи прага.
За щастие наскоро бяха обзавели канторката с прилични кресла и табуретки, та Софка не се стесняваше да покани такъв изискан гражданин да седне, после вдигна слушалката на собствения си апарат.
— Алооо, другарке — провикна се в нея един невеж и в граматиката глас. — Къде може човек да си
