владее множество акценти. Знае практически всички арготизми29, касаещи половите взаимоотношения, хазартните игри и спорта. Може да ви разказва светски и мръсни вицове. Измачкайте му куртката, намажете му лицето с масло, облечете му гащеризон — и той спокойно ще мине за механик на който и да е от стотиците Звездни Центрове. Може да извади от строя каквото му кажете — машина, двигател, комуникационна или оповестителна система, радарна мрежа — всичко, което са използвали или използват завоевателите от двадесет години насам, и то като използва само…
— Ванадиева тел?
Баронът се усмихна.
— Може по желание да промени отпечатъците на пръстите си или рисунъка на очните дъна. Една малка хирургическа намеса увеличава подвижността на лицевите му мускули и това му позволява рязко да изменя външността си. Чрез хормонални инжекции може лесно да си смени цвета на косата, а ако се наложи — напълно да се лиши от нея и за няколко минути да се сдобие с нова прическа. Добре познава психологията, особено тази на насилието.
— Изтезания?
— Ако така ви харесва — да. Изцяло се подчинява на хората, които са го създали. Готов е да унищожи всичко, което те му заповядат. В тази прекрасна глава няма нищо, което би го навело на мисълта за собственото „аз“.
— Той е… — Ридра се удиви на думите си — прекрасен!
Струваше й се, че тъмните дълги мигли ей сега ще затрептят. Тежките мускулести ръце висяха до голите бедра, пръстите бяха леко присвити. Слабото осветление в стаята позволяваше да се разгледа чистата, загоряла кожа.
— Казвате, че това не е модел. Наистина ли е жив?
— До известна степен — да. По-скоро е в състояние на транс, като йога. Или като гущер през зимата. Бих могъл да го активизирам заради вас, но вече е седем без десет. Нека не караме гостите да ни чакат.
Тя премести погледа си от фигурата във витрината върху матовата, пергаментова кожа на лицето на барона. Долната й челюст неволно направи няколко преживни движения.
— Като в цирка — каза Ридра. — Но сега съм пораснала. Да вървим.
Напрегна волята си, за да приеме протегната ръка на Вер Дорко. Беше като суха хартия и толкова лека, че Ридра едва не отдръпна своята.
IV
— Капитан Вонг! Възхитена съм!
Баронесата протегна подпухналата си ръка със сиви и розови оттенъци, напомняща за сварено месо. Пищните й луничави рамене бяха разголени, вечерната рокля откриваше доста голяма част от раздутата й фигура, подчертавайки още повече гротескно оформеното тяло.
— Тук, в Дворовете, се случват толкова малко интересни неща, че когато ни посети известна личност като вас… — тя завърши изречението с възторжена усмивка, но огромните тестообразни бузи я изопачиха в нещо просешко и надуто.
Ридра задържа меките, податливи пръсти на баронесата точно толкова, колкото изискваше благоприличието, и отвърна на усмивката й. Спомни си как като малка й забраняваха да плаче, когато я наказват. Беше длъжна да се усмихва.
Баронесата сякаш бе потопена в огромно пространство от тишина. Гласните й струни плуваха в мазнина. И макар че в думите й, долитащи иззад плътните устни, личеше звънлива нотка, те се чуваха като през дебело одеало.
— Вашият екипаж! Нарочно поканихме всички. Вече зная колко човека наброява пълния екипаж — двадесет и един. — Тя одобрително кимна. — Прочетох някъде за това, но тук виждам само осемнадесет.
— Реших да оставя Разединените на кораба — обясни Ридра. — Ще трябва специално оборудване, за да разговаряте с тях. Според мен само ще смущават гостите. Твърде много са заети със себе си, а освен това не ядат.
На обяд ядоха овнешки бут, и за тази лъжа ще се печеш в Ада, изкоментира за себе си Ридра.
— Разединените? — Баронесата докосна лакираната плетеница на прическата си. — Имате предвид мъртвите? Да, разбира се! Не помислих за това. Сама виждате колко сме откъснати от останалите светове.
Ридра се замисли дали баронът все пак няма апаратура за връзка с Разединените, но баронесата се наведе и й прошепна поверително:
— Всички са очаровани от екипажа ви! Може ли да започваме?
Преминаха от белокаменното фоайе в залата. Баронът се движеше вляво от Ридра (тя усещаше сухата като пергамент кожа на дясната му ръка), а жена му — вдясно (постоянно пъшкаща и подскачаща).
— Ей, Капитане! — изрева Кали, бодро крачейки насреща им. — Хубаво местенце, нали? — Той посочи пълната зала и демонстративно вдигна чашата си, след което одобрително кимна. — Позволете да ви предложа от това, Капитане. Тук едно момче постоянно се разкарва с пълен поднос — и той й подаде табла, пълна с тънки сандвичи: пълнен черен дроб с маслини и сушени сливи, завити в бекон. — Мадам, сър — гигантът се обърна към домакините, — вие не желаете ли?
Налапа един сандвич, отпи от питието и доволно изкоментира:
— Хммм!
— Ще почакам, докато донесат други — каза баронесата.
Изумената Ридра погледна към нея, но видя на месестото й лице широка усмивка.
— Надявам се, че ви харесват.
Кали преглътна.
— Да. Освен ония солените с рибата. Те не ми харесват. Но останалите са добри.
— Ще ви кажа нещо — баронесата се наведе към него и се усмихна самодоволно. — На мен самата никога не са ми харесвали сандвичите с риба. Но какво да се прави? Това ни доставят.
— Ако нещо не ми харесва — тръсна глава Кали, — просто казвам да не ми го носят.
Баронесата повдигна вежди.
— Знаете ли, вие сте абсолютно прав! Точно това ще направя — тя погледна към мъжа си. — Следващият път ще им го кажа, Феликс!
Келнерът с подноса изникна безшумно до тях.
— Желаете ли питие?
— Тя не иска да пие от тия малки чашки — Кали посочи Ридра. — Донеси й по-голяма, като моята.
Ридра се засмя.
— Кали, страхувам се, че не трябва. Искам тази вечер да съм във форма!
— Глупости! — възкликна баронесата. — И аз искам голяма! Струва ми се, че барът беше някъде тук.
— За последен път го видях ей там — показа Кали.
— Искам днес да се веселим, но с това в чашите е абсолютно невъзможно — тя хвана Ридра под ръка, обърна се и подхвърли на мъжа си: — Феликс, бъди гостоприемен!
Дръпна Ридра настрана и започна да й обяснява:
— Това е доктор Киблинг. Жената с оцветената коса е доктор Крен. А това е братовчед ми Албърт. Ще ви ги представя на връщане. Всички са колеги на мъжа ми. Заедно работят върху онези ужасни неща, които ви показа. Бих искала да не държи таза колекция в къщи. Това е наистина ужасно! Живея с постоянния страх, че някоя нощ ще пропълзят в къщата и ще ни избият всички. Мисля, че се захвана с тази работа заради нашият син. Както знаете, загубихме нашето момче, Найлс… Изминаха вече осем години… Но аз много се разбъбрих. Капитан Вонг, сигурно ни намирате за непоправими провинциалисти?
— Съвсем не!
— Все още знаете малко за нас. Блестящи млади хора с ярко, живо въображение! По цял ден не правят нищо друго, освен да мислят за убийства! Ужасно общество! Защо е така? Цялата им агресивност се излива