така, сякаш се боеше да не счупи нещо.
Т’мварба не се сдържа и се разсмя:
— Влюбил се е в теб!
Тя кимна.
— Защо това те е разстроило? Би трябвало да те ласкае.
— Да, разбира се — Ридра се наведе напред. — Докосна ме… И вече можех да проследя всяка негова мисъл. Веднъж, когато той се опита да ме насочи отново към Вавилон-17, към шифъра, аз казах това, което той мислеше, за да му покажа колко внимавам. Проследих му мисълта, сякаш я четях в мозъка му.
— Чакай малко… това не го разбирам. Как си могла точно да знаеш какво мисли той?
Тя подпря брадата си с ръка.
— Той ми разказа. Обясних му, че ми е необходима повече информация, за да разгадая езика. Не искаше да ми я даде. Казах му, че не мога да продължа нататък, което е самата истина. Той си мръдна главата — и с това се издаде. Не искаше да клати глава и затова с усилие на волята сдържа жеста, но забелязах колко е напрегнат. А ако беше поклатил глава, едва мърдайки устни, какво би ми казал, как мислите?
Докторът вдигна рамене.
— Това не е толкова просто — предположи той.
— Разбира се, но той направи един жест, за да избегне друг. Какво би могло да означава това?
Т’мварба озадачено мълчеше.
— Не поклати глава, за да не покаже, че обикновена работа не би предизвикала появата му на такова място. Затова повдигна глава.
— Нещо като: ако всичко е толкова просто, не бихме се обърнали към вас — изказа предположението си Маркус.
— Точно така. Възникна неприятна пауза. Това трябва да се види.
— О, не!
— Ако всичко е толкова просто — пауза — никога не бихме се обърнали към вас — Ридра обърна ръката си с дланта нагоре. — Казах му го. Челюстите му веднага се стиснаха…
— От учудване?
— Да. За миг повярва, че му чета мислите.
Доктор Т’мварба поклати глава.
— Това е просто, Ридра. Ти четеш мускулните реакции. Може да се справи всеки, ако има нужната подготовка, особено ако знае къде са насочени мислите на събеседника. Но ти ми кажи от какво си се разстроила. Да не би скромността ти да е била възмутена от вниманието на този… недодялан и груб войскар?
Тя пак изруга. Доктор Т’мварба захапа долната си устна.
— Не съм малка — заяви Ридра. — А и той не е мислил нищо непристойно. Повторих мислите му, за да му покажа колко сме близки. Стори ми се, че е очарован. Ако е разбрал близостта ни така, както аз я разбирам, бих съхранила най-светли чувства към него. Само когато се отправи към изхода…
Т’мварба отново долови дрезгавина в гласа й.
— … последното, което си помисли, беше: „Тя не знае. Не й го казах.“
Очите й помътняха. Тя притвори клепачи и се наклони напред. Докторът бе наблюдавал това хиляди пъти още от времето, когато му изпратиха слабичкото дванадесетгодишно момиченце, за да премине курс по невротерапия, която се превърна в психотерапия, а после и в дружба.
Но така и не можа да разбере докрай тези нейни внезапни промени. След като срокът на терапията завърши официално, той продължи внимателно да се вглежда в Ридра. Какво става в нея, когато очите й помътняват? Знаеше, че има много прояви на собствената му натура, които с лекота може да прочете. Познаваше много хора с репутация, равна на нейната — все богати и влиятелни личности. Но репутацията не му внушаваше почит. А Ридра му внушаваше.
— Мислеше си, че не разбирам — продължи поетесата, — и че нищо не ми е съобщил. Тогава се разсърдих. Това ми причини болка. Цялото неразбирателство, което свързва света и разделя хората, се строполи върху мен — чакаше да го разнищя, да го обясня, а аз не можех. Не знам думите, граматиката, синтаксиса. И…
Нещо се промени в азиатското й лице. Маркус се опита да улови какво точно.
— И?
— Вавилон-17.
— Езикът?
— Да. Знаеш ли какво наричам мое „озарение“?
— Това, че внезапно започваш да разбираш някой непознат език?
— Да. Генерал Форестър ми каза, че в ръцете си съм държала не монолог, а диалог. Това бе ново за мен, но съвпадаше с някои мои предположения. Разбрах, че мога да определя къде свършва едната реплика и започва другата. След това…
— Просто разбра?
— Да. Обаче в този език има нещо, което ме плаши много повече от генерал Форестър.
Лицето на Т’мварба се източи от учудване.
— В самият език?
Тя кимна.
— И какво е то?
Бузата й отново трепна.
— Мисля, че зная къде ще бъде следващият „нещастен случай“.
— Какво?
— Поредната диверсия, която планират завоевателите — ако това разбира се са те, в което аз лично не съм сигурна. Но този език сам по себе си е доста… странен.
— Как така?
— Малък. Плътен. Сбит. Но това сигурно нищо не ти говори?
— Компактен? Мислех, че това е хубаво качество за разговорен език?
— Да — съгласи се тя и дълбоко въздъхна. — Моки, страхувам се!
— Защо?
— Защото възнамерявам да направя нещо, а не знам дали ще се справя.
— Ако е нещо сериозно, може и да си развълнувана. Кажи ми какво ще правиш?
— Реших го още в бара, но исках първо да се посъветвам с някой.
— Казвай.
— Възнамерявам да разреша проблема с Вавилон-17 сама.
Т’мварба наклони главата си надясно.
— Ще установя кой говори на този език, откъде говори и точно какво казва — допълни Ридра.
Главата на доктора се наклони наляво.
— Защо? — продължи тя. — Повечето учебници уверяват, че езикът е средство за изразяване на мислите. Но е и самата мисъл, Моки! Мисълта под формата на информация — тази форма представлява езика. А формата на Вавилон-17 е… поразителна!
— Какво му е поразителното?
— Когато изучаваш чужд език, Моки, ти разбираш как другият народ гледа на света, на Вселената… А когато се вгледам в този език, виждам… прекалено много.
— Звучи доста поетично.
Тя се засмя.
— Винаги се стремиш да ме свалиш от облаците, където витая.
— Но не го правя често. Добрите поети почти винаги са реалисти и ненавиждат мистицизма.
— Само поезията, която отразява реалността, може да бъде поетична — каза Ридра.
— Добре. Обаче не мога да разбера как смяташ да решиш проблема с Вавилон-17?
— Наистина ли държиш да знаеш? — тя докосна коляното му. — Ще взема ракета, ще набера екипаж и ще се отправя към мястото на следващата диверсия.
