— Долу, Моки. Моля те, трябва да поговоря с теб.
Възбуденото й лице ту изчезваше, ту се появяваше в полезрението му. Присви очи от ярката светлина, след това бавно ги отвори.
— Качвай се.
Лицето изчезна.
Маркус махна с ръка към управляващия пулт и разкошната спалня се потопи в мека светлина. Отхвърли златистото одеало, стъпи върху мъхнатия килим, протегна се към бронзовата поставка, взе черният копринен халат и се наметна. Автоматичните контури обхванаха тялото с педантична точност, отстранявайки излишните гънки. Натисна един бутон на пулта, изпълнен в бароков стил, алуминиевият панел се отмести, откривайки вграден бар. Показа се димяща кана с кафе и гарафа с ликьор.
Подчинявайки се на друг жест, от пода израснаха надуваеми кресла. Доктор Т’мварба се обърна към входната врата. Ключалката щракна, вратата се плъзна встрани и на прага се появи Ридра.
— Кафе? — той побутна каната, силовото поле я подхвана и плавно я понесе към Ридра. — С какво се занимаваш?
— Моки, това е… Аз ли?
— Пийни малко кафе.
Тя си наля и поднесе чашата към устните си.
— Нямаш ли нещо успокояващо?
— Ликьор. Шоколадов или какаов? — той извади две малки чашки. — Мислиш ли, че алкохолът ще те успокои? О-ох, извинявай, още не съм се съвзел след обяда. Събрахме се с приятели…
Тя поклати глава.
— Какаов.
Силовото поле пренесе и крехката чашка, пълна с ликьор.
— Имах страшно труден ден — той разтърка ръцете си. — Никаква работа. На обяд ми дойдоха гости и спорихме цял ден. След това започнаха да ме викат на адреси. Легнах си преди десет минути. — Той се усмихна. — Как прекара вечерта?
— Моки, това… това беше ужасно!
Доктор Т’мварба отпи от ликьора.
— Много добре. Иначе никога няма да ти простя, че ме събуди посред нощ.
Ридра неволно се усмихна.
— В-ви… винаги мога да разчитам на твоето с-съчувствие, Моки.
— Можеш да разчиташ на здравия ми разум и на мъдрите ми съвети като психиатър. Съчувствие? Извинявай, но не и след полунощ. Сядай. Какво е станало? — той махна с ръка и едно кресло се придвижи до Ридра. Краят му леко я удари под коленете и тя седна. — Престани да заекваш и разказвай. Ти преодоля това, когато беше на петнадесет години — гласът му стана мек и убедителен.
Тя сръбна от кафето.
— Шифърът… Помниш ли, че се занимавах с един шифър?
Доктор Т’мварба се отпусна на широкия кожен диван и отметна назад сивата си коса, все още разрошена от съня.
— Помня, че те помолиха да поработиш над нещо за правителството. Доста пренебрежително се изказа тогава.
— Да. Но… това не е код, а език. Тази вечер разговарях с главнокомандващия — генерал Форестър… и то се случи! Случи се и аз знам!
— Какво знаеш?
— Знам какво си мисли, точно както и миналия път.
— Четеш мислите му, така ли?
— Не, не беше точно като предния път. Наблюдавах го и можех да кажа за какво ще говори след малко…
— И преди си се опитвала да ми обясниш, но все още не мога да разбера нищо, освен ако нямаш предвид някакъв вид телепатия.
Тя поклати глава.
Доктор Т’мварба сплете пръсти и се облегна на дивана.
Внезапно Ридра заговори с равен глас:
— Имам някои предположения относно това, което се опитваш да изразиш, мила, но трябва ти самата да ги формулираш. Точно това искаше да кажеш, нали, Моки?
Маркус повдигна сивите си вежди.
— Да. Точно така. Продължаваш ли да твърдиш, че не четеш мислите ми? Показвала си ми го поне десет пъти…
— Знам какво се опитваш да кажеш ти, но ти не знаеш какво искам да кажа аз. Така не е справедливо! — Тя се надигна от креслото.
Казаха едновременно:
— Ето защо си толкова прекрасна поетеса.
Ридра продължи:
— Зная, Моки. Аз вземам това, което ме вълнува повече от всичко, превръщам го в стихове и хората ги разбират. Обаче се оказва, че през последните десет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли какво съм правила? Слушала съм хората, ловила съм мислите им, чувствата им — те са се блъскали в тях, не са могли да ги изразят. Това беше много, много трудно. Отправях се в къщи, шлифовах ги, изливах им ритмични рамки, превръщах пастелните тонове в ярки, сменях крещящите с поносими, за да не могат повече да нараняват — ето това са моите стихове. Зная какво искат да кажат хората и го казвам заради тях.
— Гласът на нашия век — промърмори Т’мварба.
Тя изруга. Прекрасните очи се напълниха със сълзи.
— Това, което искам да кажа и да изразя, просто… не мога да го формулирам.
— Ако още си велика поетеса, ще успееш.
Тя кимна.
— Моки, допреди една година не предполагах, че изразявам чужди мисли. Считах, че са мои.
— Всеки млад писател, който наистина струва нещо, минава през това. При теб се случи след като овладя занаята.
— Сега вече имам свои собствени мисли, имам какво да кажа на хората. Не е като преди — оригинална обложка на казани неща. И не са просто противоречията, за които хората говорят, обобщени в едно цяло. Това е нещо ново. Изплашена съм до смърт.
— Всеки млад писател минава през това, докато съзрява.
— Лесно е да повтаряш, Моки, трудно е да казваш нещо ново.
— Хубаво е, че си стигнала до този извод. Защо не опишеш как… как го чувстваш?
Тя замълча. Пет, десет секунди.
— Добре, ще опитам още веднъж. Преди да изляза от бара, аз стоях и гледах в огледалото. Келнерът дойде и попита какво ми е…
— Почувствал е, че не си на себе си, така ли?
— Нищо не е почувствал. Видя ръцете ми. Стисках ръба на масата и те бяха бели. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ми е в главата.
— Обикновено келнерите са чувствителни към подобни ексцесии. Това е част от работата им. — Маркус допи кафето си. — Побеляха ти пръстите, а? Добре, какво ти каза генерал Форестър? Или какво искаше да каже?
Дясната й вежда трепна два пъти. Дали е невроза, помисли си доктор Т’мварба, или е нещо по- специфично?
— Генералът е грубоват, енергичен човек, сигурно не е женен, професионален военен с всички произтичащи от това последствия. Изглежда на около петдесет години. Влезе в бара, където си бяхме определили срещата, очите му се присвиха, после широко се отвориха, пръстите му се свиха в юмрук, бавно се отвориха, походката му се забави. Но когато дойде по-наблизо, успя да се овладее. Стисна ръката ми
