— Аз принадлежа на своето време — каза тя. — Да, бих искала да се отскубна от прегръдката му, но твърде силно съм свързана с него. — Ръката й премина над чашата и се отпусна върху червеното дърво на облегалката. — В армията би трябвало да изпитвате нещо подобно. Е, доволен ли сте от разказът ми? — Тя вдигна глава.
Форестър кимна. По-лесно е да излъжеш с жест, отколкото с дума.
— Добре, генерале, сега ми разкажете за Вавилон-17.
Той се огледа за келнера, но внезапно сияние върна погледа му върху лицето й — оказа се, че тя просто се усмихва, а той с периферното си зрение е объркал усмивката й с проблясък на светлина.
— Вземете — тя побутна втората си чаша. — Не съм се справила с първата.
Той отпи.
— Нахлуването, мис Вонг… Свързано е с Нахлуването.
Слушайки внимателно, тя се наведе над масата и присви очи.
— Всичко започна със серия нещастни случаи — по-точно в началото изглеждаха като нещастни случаи. Сега сме сигурни, че е диверсия. Обхващат цялата територия на Съюза и започнаха през декември шестдесет и осма. Някои — на бойни кораби, други — на кораби от Космическия Флот на Двора. Обикновено излиза от строя най-необходимото оборудване. На два пъти в резултат на взривовете загинаха видни правителствени дейци. Няколко пъти се случи в промишлени предприятия, които произвеждат важна военна апаратура.
— Какво обединява тези „случаи“ освен това, че са свързани с войната? При днешното ниво на развитие на промишлеността всеки подобен случай може да се свърже с войната.
— Обединени са от едно, мис Вонг — от Вавилон-17.
Тя бавно допи съдържанието на чашата си и я постави точно върху мокрия отпечатък, откъдето я беше вдигнала.
— Непосредствено преди, по време и след всяка диверсия пространството се изпълва с радиопредавания от неизвестни източници. Повечето от тях, ако се съди по мощността, работят в радиус от няколко километра. Но някои от тях се вливат в хиперстатичния канал, обхващащ няколко светлинни години. По време на последните три „случая“ записахме тези предавания и им дадохме работно название „Вавилон- 17“. Това е. Можете ли да извлечете нещо полезно от тази информация?
— Да. Имате шанс да определите целта на „нещастните случаи“, като прехващате инструкциите за саботаж.
— Нищо не можем да открием! — В гласът на генерала пролича раздразнение. — Няма нищо, освен проклетото бърборене! Някой е забелязал повторенията и е заподозрял съществуването на шифър. Нашите шифровчици изгубиха цял месец, но не постигнаха нищо… Затова се обърнахме към вас.
Генералът замълча в очакване. Най-сетне Ридра проговори:
— Мистър Форестър, необходими са ми оригиналите на записите и пълен отчет, секунда по секунда, ако това е възможно, за всички случаи.
— Не съм сигурен дали е възможно.
— Ако нямате такъв отчет, постарайте се да го съставите до следващият „случай“. Ако тези радиопредавания представляват беседа или диалог, аз ще успея да изясня за какво става дума. Бихте могли сам да забележите, че в копията, които ми предостави криптографския отдел, не е обозначено коя реплика на кого принадлежи. Накратко — наложи се да превеждам извънредно сложен текст, в който отсъства пунктуация и дори паузи между думите.
— Може би ще успея да ви осигуря всичко, освен оригиналните записи.
— Постарайте се. Налага се сама да съставям транскрипция, със свое оборудване.
— Ще направим всичко отново, по вашите инструкции.
Тя поклати глава.
— Трябва да направя всичко сама. Нищо не мога да ви обещая. Целият проблем е във фонематичните1 и алофоничните2 противопоставяния. Вашите хора не са разбрали, че това е език, и не са се заинтересували…
— Какви са тези противопоставяния? — прекъсна я генералът.
— Сигурно сте чували как някои хора, родени в Азия, бъркат звуците Р и Л, когато говорят на западни езици. Това е така, защото в много източни езици тези звуци са алофони, те ги чуват и пишат по един и същи начин. Друг пример е съчетанието „th“ в английските думи „they“ и „theater“.
— Каква е разликата?
— Произнесете ги и се вслушайте. Единият звук е ясен, другият — глух. Различават се като В и Ф. Само че в английския език това са алофони и вие ги използвате като една фонема. Така че проблемът на всеки чужденец е в транскрипцията на езика, който не му е роден, защото той просто чува различията, които липсват в матерния му език.
— Как възнамерявате да постигнете целта си?
— Ще приложа знанията си за звуковите системи на различните езици и… интуицията.
— Пак ли тайнственото „озарение“?
Тя се усмихна.
— Надявам се да се получи.
Чакаше от него подкрепа и одобрение. Но с какво би могъл да й помогне? За един миг генералът бе увлечен от нежното звучене на гласа й.
— Разбира се, мис Вонг. Вие сте експерта. Елате утре в криптографския отдел и ще получите всичко необходимо.
— Благодаря, мистър Форестър. Ще донеса официалния доклад.
Той застина, изненадан от усмивката й. Трябва да тръгвам, отчаяно помисли генералът. Ах, да, има още нещо…
— Идеално, мис Вонг. Там ще поговорим още.
Още нещо, още…
Потрепери. Нямаше сили да тръгне (трябва да се обърна, да не я гледам!). Трябва да каже нещо много важно — благодаря… обичам… Отправи се към вратата. Опитваше се да подреди мислите си. Коя е тя? Все пак трябваше да й каже. Аз съм груб професионален военен. И въпреки това бих й отдал цялото си богатство от мисли и думи.
Вратата се отвори и нощта сложи на очите му своите сини пръсти.
Боже, помисли си той, колко е невъзмутима! Толкова съм… объркан, а тя не знае! Не мога да изразя какво чувствам! Някъде дълбоко се криеха думите — успокой се, засега си в безопасност. Но на повърхността излизаше яда от собственото мълчание. Не мога нищо да кажа…
Ридра Вонг стана. Подпря се на масата. Погледът й се спря в огледалото. Келнерът се приближи. Взе чашите, намиращи се до върховете на пръстите й, и се намръщи.
— Мис Вонг?
Лицето й се вкамени.
— Лошо ли ви е, мис Вонг?
Келнерът видя кака побеляха кокалчетата на пръстите й, как се отдръпна кръвта от ръцете й и те заприличаха на излети от восък.
— Какво не е наред, мис Вонг?
Тя рязко се наведе към него.
— Забелязахте ли? — гласът й беше дрезгав, забелязваха се саркастични нотки.
Ридра се отблъсна от масата и тръгна към вратата. Спря, прочисти гърлото си и бързо напусна бара.
II
— Моки, помогни ми!
— Ридра? — в тъмнината доктор Маркус Т’мварба отлепи глава от възглавницата си. В мъгливата светлина над леглото му се появи нейното лице. — Къде си?
