— Ясно — Форестър се опита да се усмихне. — Според вас това не е шифър, а чужд език, и ние се налага да отстъпим.
Дори да е поражение, от нейните устни не излиза толкова горчиво.
Обаче Ридра поклати глава.
— Страхувам се, че не ме разбрахте правилно. Един неизвестен език може да се разбере и без превод. Например линейния Бихетски език. Но за да стане така и с Вавилон-17, трябва да знам много повече.
Генералът, изумен, повдигна вежди.
— Какво още искате да знаете? Дадохме ви копия от всички образци. Когато получим нова информация, непременно…
— Генерале, трябва да знам за Вавилон-17 всичко, което ви е известно — къде сте го открили, кога, при какви обстоятелства. Ключът към загадката може да е навсякъде.
— Предадохме ви цялата информация, с която раз…
— Дадохте ми десет страници машинописен текст, писан през два интервала, който съдържаше шифър с кодово название Вавилон-17. Попитахте ме какво означава. Нищо не мога да кажа, изхождайки от толкова оскъдна информация. Дайте ми още данни и ще се постарая да ви зарадвам. Много е просто.
Ако всичко е толкова просто, помисли си генералът, никога не бихме се обърнали към вас, Ридра Вонг.
Тя каза:
— Ако всичко е толкова просто, никога не бихте се обърнали към мен, генерал Форестър.
Той замря. За миг повярва, че тя умее да чете мисли. Не, разбира се, просто би трябвало да знае. Трябва ли?
— Мистър Форестър, вашите специалисти успяха ли да определят, че това не е шифър, а език?
— Ако са успели, на мен не ми е доложено.
— Сигурна съм, че не са. Нахвърлила съм някои забележки по граматиката. А те?
— Не.
— Повярвайте, генерале, всички те знаят много за шифрите, но нямат никакво понятие за същността на езика. Точно поради тази идиотска тясна специализация не работя с тях през последните шест години.
Коя е тя, помисли отново генералът. Сутринта бе получил секретното й досие, но веднага го предаде на адютанта, затова не успя да го прочете. Забеляза само две думи: „Одобрява се“.
Сякаш отстрани генералът чу собствения си глас:
— Може би, мис Вонг, ако ми разкажете за себе си, ще мога по-лесно да говоря пред вас.
Нелогично. Макар че беше произнесено спокойно и уверено. Дали е доловила съмненията му?
— Какво бихте искали да знаете?
— Зная много малко — името ви и това, че допреди няколко години сте работила във военния криптографичен отдел. Независимо от младостта си сте имала отлична професионална репутация. Работещите в отдела си спомниха за вас, макар че сте напуснали преди шест години. Цял месец безуспешно се бориха с Вавилон-17 и единодушно заявиха: „Обадете се на Ридра Вонг“. — Той замълча. — Казахте, че сте успяла да разберете нещичко. Значи правилно са ме насочили.
— Да пийнем — предложи Ридра.
Келнерът остави на масата две малки зеленикави чаши. Тя отпи, но не преставаше да го гледа. Очите й, помисли генералът, са извити като разперени криле.
— Не съм от Земята — започна Ридра. — Баща ми беше инженер по свръзката в звездния център Х-II-В, малко зад орбитата на Уран. А майка ми — преводачка в Съда на Външните Светове. До седмата си година израснах в звездния център. Там почти нямаше деца. През петдесет и втора се преселихме на Уран-ХХVII. Когато навърших дванадесет години, вече знаех седем земни езика и разбирах още пет извънземни. Запаметявах езици така, както повечето хора запомнят мелодиите на популярни песни. Родителите ми загинаха по време на втората Депресия.
— Вие бяхте ли на Уран тогава?
— А вие знаете ли какво е станало там?
— Зная само, че Външните планети пострадаха повече от Вътрешните.
— Значи нищо не знаете. Да, повече пострадаха… — тя дълбоко въздъхна, прогонвайки спомена. — Една глътка не е достатъчна да събуди спомените, макар че… Когато напуснах болницата, бях на път да се побъркам. Наистина имаше такава опасност.
— Да се побъркате?
— Глад — вие, разбира се, знаете за него — плюс невралгична чума.
— Знам и за чумата.
— Както и да е, в крайна сметка се озовах на Земята, приютиха ме роднини. Преминах курс по невротерапия. Само че не ми беше нужен. Не знам как — дали на физиологична или на психическа основа — след тези събития придобих идеална словесна памет. Цял живот съм била на границата… така че нищо чудно. Освен това имам феноменален слух.
— Това не е ли свързано с мълниеносни сметки и визуална памет? Виждал съм как го използват шифровчиците.
— Аз съм посредствен математик и не умея да смятам бързо. Проверявала съм се. Имам високо ниво на зрителна памет и специални реакции — цветни сънища и така нататък. Но основното е точната словесна памет. Още от тогава пиша стихове. През лятото получих работа като преводачка към правителството и започнах да се занимавам с шифри. Съвсем скоро почувствах, че тази работа ми се удава лесно. Но не съм добър шифровчик. Нямам търпение да работя сериозно над текст, който не съм написала сама. Бях нервна — ето още една причина да се отдам на поезията. Обаче простотата на работата ме плашеше. Понякога, когато имах работа и страшно ми се искаше да стигна до отговора, в главата ми започваше да става нещо. Внезапно всичко, което знаех, се съединяваше в едно цяло и аз можех без да се напрягам да чета текста и да говоря за него, а в същото време се чувствах изплашена, уморена и жалка.
Тя погледна към чашата.
— Постепенно се научих да се контролирам. На деветнадесет години имах репутацията на младо момиче, способно да се справи с всичко. Сякаш някакво чудо ми позволяваше да отделям повтарящите се елементи и да намирам граматичен порядък в случайно разбъркани думи, както направих с Вавилон-17.
— Защо напуснахте тази работа?
— Вече ви казах две причини. Третата се заключава в това, че след като осъзнах способностите си, реших да ги използвам за собствени цели. На деветнадесет години зарязах военната служба и… ами… омъжих се и започнах да пиша сериозно. Три години по-късно излезе първата ми книга… — тя вдигна рамене, усмихна се. — За останалото можете да прочете в стиховете ми. Всичко е там.
— А сега хората от пет галактики търсят във вашите образи и метафори отговори на въпросите за величието, любовта и самотата.
Последните три думи се изсипаха от изречението му като скитници от товарен вагон. Тя седеше срещу него и беше велика. тук, откъснат от привичния военен живот, той се чувстваше безнадеждно самотен. И беше безнадеждно… Не!
Това е невъзможно и немислимо, прекалено е просто, за да обясни онова, което се завъртя и запулсира в главата и сърцето му.
— Да пийнем още? — Автоматична защита. Но тя ще го възприеме като автоматична вежливост. Дали ще го възприеме така?
Келнерът дойде и остави чашите.
— Хората от пет галактики — повтори Ридра. — Колко странно! А съм само на двадесет и шест! — Погледът й застина. Първата чаша стоеше недопита.
— На вашата възраст Кийтс е бил вече мъртъв.
Тя повдигна рамене.
— Живеем в странно време, което неочаквано избира герои, млади хора, и също толкова бързо и внезапно се разделя с тях.
Той кимна. Спомни си половин дузина певци, артисти, дори писатели, които биваха обявявани за гении, но само след година-две изчезваха завинаги. Популярността на Ридра Вонг не спадаше вече трета година.
