Сабрина, стъпила върху свежата, току-що подстригана ливада, сведе очи към босите си крака.
— Е, май не съвсем. Но все пак имате късмет, че ви последвах — тази жена можеше жив да ви изяде.
Ийън отметна глава назад, косата му се разпиля по раменете и смехът му разтърси хладния нощен въздух, като напълно покоси гордостта й.
— Маймуна такава! Двечките чудно бихте се погаждали! — момичето хукна да бяга, но той хвана дългата й плитка и я дръпна, сякаш бе юздата на млада кобила.
— Пусни ме!
Той отново подръпна плитката й — този път по-леко.
— Още не мога.
— Не се заяждай — дръпна се Сабрина и усети, че сълзи парят в очите й. — Пусни ме!
— Извинявай. Не исках да те обидя. Искреността в дълбокия му глас я накара да вдигне очи. Усмивката му излекува нараненото й честолюбие. Младостта и невинността й сякаш го трогнаха.
— Добре, не се сърди — той пусна плитката й.
Докато тя крачеше към къщата и тайно се усмихваше. Ийън я следваше неотлъчно. От балната зала се разнасяха звуците на валс и заливаха околността на талази, като мъгла, която се издига към лунното небе. Ех, да беше сега по-голяма — можеше да е вътре! Всички танци на Ийън щяха да са запазени за нея, можеха дори да танцуват тук — под звездите!
Обичаше го. Разбра това още щом го погледна в църквата тази сутрин. Изпита горчива мъка, когато узна, че може изобщо да не й се удаде да танцува с него, да го целуне или да му стане жена. Беше само със седем години по-голям от нея, а сякаш бяха сто.
— Тази жена не е добра. Ако си достатъчно умен, няма да се жениш, докато не се намери някоя по- свястна.
— Аз нямам намерение да се женя скоро — Ийън се усмихна и като че ли го стори само заради нея. — Чудя се каква ли ще бъдеш след няколко години. Имам чувството, че ще разбиеш доста мъжки сърца.
— Не, няма. Не харесвам жените, които само гледат да изиграят някого. Аз ще се отдам изцяло на един мъж и ще го обичам докрай.
Ийън погали бузката й с пръсти, сякаш виждаше прекрасната жена, която се таеше в нея.
— Той безспорно ще бъде много щастлив.
Сабрина се поколеба за миг и като събра цялата си смелост, изстреля:
— Ако наистина си умен, Ийън Тримейн, ще ме изчакаш — тя се повдигна на пръсти, докосна с устни брадичката му и се спусна към къщата.
— Хей, дяволче! — извика той и се затича след нея.
Тя вече бе стигнала един бряст близо до къщата и се катереше по него. Ако той й се присмееше сега, направо щеше да умре.
— Дяволче!
Сабрина спря, когато стигна до втория етаж, където се намираше спалнята на братовчедка й, и се опря до ръба на отворения прозорец.
— Какво?
Преди да й отговори, Ийън се усмихна. Щеше да го запомни завинаги така, на лунната светлина.
— Може би си струва да почакам.
Тя се усмихна на свой ред.
— Само почакай и ще видиш, Ийън Тримейн.
— Може и да те послушам — той се обърна, сложи ръце в джобовете си и се отдалечи с тихо подсвиркване.
— Ще си навлечеш големи неприятности — каза братовчедка й Луси, щом Сабрина влезе в стаята. — Мама казва, че всички момичета припадали по Ийън Тримейн. И предупреди, че всички много ще патят. А ти… ти го целуна.
Луси беше само на десет години и нищо не разбираше.
— Един ден аз ще му стана жена — промълви Сабрина, докато, наведена през прозореца, гледаше как фигурата на Ийън се стопява между сенките близо до балната зала. — Той ще ме чака. Знам го. Усещам го със сърцето си.
Глава 1
Не можеше да отлага повече. Като затвори вратата на кабината си, Сабрина О’Нийл влезе в главната каюта на „Бел Анджелин“. За напрегнатите й сетива лекото изщракване на ключалката прозвуча като гръм.
Виновна. Искаше да се убеди, че не се издава. Вината не беше като белег от жигосване по челото, дори и когато човек усещаше парливото й присъствие. Около нея елегантно облечените хора, които си седяха толкова кротко, се чувстваха сигурни и едва ли знаеха за намеренията й. Но тя беше съвсем наясно. И това, че се опитваше да го забрави, нямаше никакво значение.
От трибуната на оркестъра, разположена по-високо в другия край на дългата зала, се разнасяше ритъмът на валс, който пулсираше в тъпанчетата на Сабрина сред цялата смесица от басово ръмжащи мъжки гласове и писклив женски смях. Стисна силно месинговата дръжка на вратата на кабината си, погледна баща си и смелостта й сякаш се възвърна: сега беше напълно зависим от нея.
Външността на Дънкан О’Нийл не издаваше петдесетте му години: нито тъмнорижата му коса бе посребрена, нито бръчки прорязваха изящното му лице. Беше висок и слаб. Някои от жените се обърнаха след него, но той не забеляза. Сабрина знаеше, че вече е завладян от ловната страст, и битката, която предстоеше, го е погълнала изцяло. Той предвкусваше сладостното опиянение на отмъщението.
— Часът наближава, коте — каза Дънкан с усмивка и предложи на Сабрина чаша лимонада. — Вече бях започнал да си мисля, че ще избягаш.
Тя пое кристалната чаша и ленените й ръкавици се овлажниха. Ръката й трепереше, лимонът и бучките лед се тресяха, по ментово зелената й копринена рокля се посипаха капки.
— Кой е той? — попита тя и стисна чашата с две ръце.
— Седи сам, на петата маса зад моята, вдясно. Видя ли го?
Сабрина кимна. Онзи янки седеше с гръб към нея и гледаше към оркестъра. Тя постоя още миг, отпи малко от питието с вкус на лимон и усети, че сетивата й се успокояват, а гърлото й вече не е така пресъхнало.
— Пожелай ми късмет.
— С това личице успехът ти е вързан в кърпа.
Но тя не бе съвсем убедена. Една грешна стъпка — и щяха да се озоват зад решетките.
Докато вървеше към масата му, на Сабрина й се стори, че го познава отнякъде. Светлината от сферичните газови глобуси над главите им трептеше по гарвановочерната му коса, гъстата, дълга грива, която в момента не беше на мода, падаше на вълни като коприна по яката му. Раменете, които изпълваха тъмносиньото му сако, изглеждаха твърде широки — ефект, който едва ли бе постигнат чрез уменията на изкусен шивач. Чудеше се колко ли е висок. Седеше изправен, изглеждаше направо грамаден и като че ли не беше от притеснителните.
Само след миг щеше да види лицето му. Погледна лимона и бучките лед, които се люлееха в чашата, и стомахът й се сви от безпокойство. Ако сега се препънеше или разлееше от питието си, щеше да има повод да го заговори. Беше лесно да се преструваш на несръчен. Трудността дойде, когато разбра кой е попаднал в капана на баща й.
Внезапно стените на залата се разтърсиха от гръм, свещниците звъннаха от силния грохот и оркестърът заглъхна. Изплашена от внезапната експлозия, Сабрина се сепна. Тя погледна към люковете, вградени в сводовете над кабините, и видя залата, която се оглеждаше в гравираното стъкло.
Навън вилнееше буря.
Тръпки полазиха по гърба й, тъй като гледката събуди у нея далечни спомени. Всичко свърши! Тя трябваше да се бори със страха си. През тези две години не бе успяла да се отърве от ужасните си нощи.
