Ийън повдигна кофата и се приближи към Сабрина.
— Нямам нужда от помощта ви.
— Глезенът ти трябва да се превърже — каза той.
Парчетата лед във водата иззвъняха от удара в металните стени.
— Мога и сама — тя дръпна крака си, когато той го хвана малко над глезена.
— Добре — вдигна ръце примирено.
Сабрина потопи едно от пръстчетата си в ледената вода. Студът сякаш я ужили. Погледна Тримейн, който я наблюдаваше с дяволита усмивка. Нищо не можеше да я накара да омекне пред този мъж. Пое дълбоко дъх и потопи крак във водата. Усещането от допира на леда до топлата й кожа направо спря сърцето й.
— Ще трябва да опитам да ти намаля отока — гласът му беше измамно нежен.
— Колко мило.
Той се засмя и ножът зловещо проблесна в ръката му. С острието му Ийън направи малки прорези в една от кърпите. Като свърши, той остави ножа на леглото и започна да раздира платното на ивици. Ленът се цепеше шумно.
— Колко дълго смятате да ме държите затворена? — попита Сабрина и загледа изранените си длани. След войната й трябваха месеци, за да възстанови кожата на ръцете си и да изглежда като светска дама. Онази нощ с Ийън я бе принудила отново да ги зарови в мръсотията.
— Зависи за колко време Пинкъртънс ще разкрият самоличността ти.
Тя сви пръсти и погледна изпочупените си нокти — знаеше, че изглежда изплашена.
— И за колко време смятате, ще стане това?
— Пътуването до Англия ще отнеме малко повече от седмица, после ще трябват още няколко дни, за да се свържат с графа на Ланчестър — той млъкна за момент и в тишината се чу шумът на течността в бутилката. — Зависи от трудностите, с които ще се сблъскат там. Предполагам, че няма да им отидат повече от две седмици, а може и по-малко.
— Керълайн ще разбере за моето отвличане — тя го погледна. В едната му ръка беше кафявото шише, а в другата — сгънатият лен. — Полицията ще бъде по петите ви.
— Мога да се оправя с твоята леля.
— Тя ми е кръстница — пръстите на Сабрина се свиха. Ако някой наистина можеше да се справи с Керълайн ван Кортленд, това беше Ийън Тримейн. Единствената надежда си оставаше бягството.
— Повдигни си брадата.
— Какво е това? — попита тя, щом той вдигна напоената марля към лицето й. Усети острата миризма на карбол, камфор и алкохол.
— Домашният цяр на Хана. Ще оправи някои от нараняванията ти.
Тя грабна превръзката от ръката му.
— Предпочитам сама.
— Жалко — погледна една драскотина на бедрото й. — Изгарях от нетърпение да обработя някои от раните ти.
— Нямам намерение да подхранвам похотта ви, господин Тримейн — прехапа устни, защото я защипа, когато положи марлята на брадичката си.
— Наистина ли? — засмя се Ийън гърлено. — Тогава не се опитвай да избягаш.
Макар че устните му се усмихваха, погледът му издаваше по-сериозни намерения. Тя свали марлята, пръстите й се вкопчиха в мекото платно.
— Това заплаха ли е?
Поклати глава.
— Обещание.
— Не можете да ме изплашите — тя се надяваше да го излъже.
— Нали виждаш какви неприятности си навлече сега. Следващия път щастието може и да не ти се усмихне.
Тя се усмихна.
— Когато един варварин те държи като затворник, това едва ли може да се нарече щастие.
— Уважаема, ти не си видяла нищо варварско от мен. Или поне все още не.
Погледна го злобно, когато той коленичи до леглото. Не беше прав. Каква по-голяма варварщина от това да прелъстиш една жена, да отнемеш невинността, мечтите, любовта й?
Ийън се протегна, за да вземе една кърпа и Сабрина проследи с поглед ръката му. На около две педи, върху бледосиньото кадифе, лежеше ножът. Острието му блестеше на светлината.
Ийън повдигна крака й от кофата с лед, топлите му ръце сякаш прогаряха кожата й.
Очите на Сабрина не можеха да се откъснат от ножа, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите.
Той обви глезена й с кърпата. Докосваше я така, сякаш бе направена от крехък порцелан.
Пръстите й обхванаха дървената дръжка на ножа.
— Всичко ще се оправи след няколко… — Ийън се поколеба. Думите му замряха, когато острието на ножа се опря в нежната кожа под брадичката му.
— Да не би да си мислите, че не мога да ви прережа гърлото? — бутна главата му назад и оголи уязвимата шия. — Толкова съм ядосана, че ще ви накълцам на парчета.
Той не отговори. Вероятно се страхуваше, че и от най-лекото движение може да се пореже.
— Ще наредите да впрегнат каретата и ще ме откарате обратно в дома на Керълайн. Ясно ли е? — тя го побутна с ножа. — Хич не ми пука, че ще ви убия.
Ъгълчето на устните му потрепна. Той хвана ръката й, със силата на преса притисна пръстите й към дръжката. Тя се опита да се отскубне, но просто не й достигна сила. От устните й излезе сподавен стон, когато Ийън отклони ножа от гърлото си.
— Мразя ви! — изкрещя и го удари със свободната си ръка така, че дланта й пламна. Видя как на бузата му се появи тъмният отпечатък на ръката й, от устните му се процеди струйка кръв.
Погледна я и дълго не проговори.
— Значи искаш да умра.
— Питам се защо ли Бог не ме е създал мъж? — крещеше и дърпаше ръката, която все още стискаше ножа. — Искам да съм достатъчно силна, за да изтръгна този нож и да го забия в сърцето ви.
— Добре — със свободната си ръка Ийън хвана ризата си, разтвори я до кръста със замах, копчетата се разхвърчаха по леглото и гърдите й.
Сабрина го гледаше. Сърцето й се качи в гърлото, когато видя златистата му кожа и черните къдри.
— Какво правите? — попита, когато той дръпна ръката й и насочи острието на ножа към гърдите си.
— Това, което искаш, Сабрина.
Опита се да измъкне ножа оттам, но усилията й останаха напразни. Бавно той придърпа ръката й и опря острието до голата кожа. А погледът му… това бяха очите на човек, когото никога не бе виждала. Беше луд, съвсем безразсъден. Изобщо не го беше грижа дали ще умре, или ще живее.
— Хайде, натисни го, Сабрина — подръпна ръката й. — Опрян е в сърцето ми. Не чувстваш ли пулса?
Не знаеше дали всичко е внушение, дали това не е нейният пулс или ударите на неговото сърце, които усещаше в притиснатата си ръка.
— Да не мислите, че можете да ме уплашите, Тримейн?
Той се усмихна. Върхът на острието прониза плътта му. Тънка струя кръв се плъзна по гърдите му, запровира се между къдриците, подмина дългия белег и обагри пояса над тъмните му панталони.
— Как се чувстваш, Сабрина, сега животът на врага ти е в твои ръце?
— Не — прошепна тя и затвори очи.
— Хайде, натисни веднъж и всичко ще свърши — отново подръпна ръката й. — Натисни, сърцето ми е точно тук.
— Моля ви — шептеше тя.
Времето сякаш бе спряло. Вслушваше се в дишането му и чакаше тази лудост да свърши. Сякаш мина цяла вечност. Накрая пусна ръката й, беше свободна. Захвърли ножа към другия край на стаята. Металът се удари в камината и остро иззвънтя.
